ПРАВЕДНОСТТА И ГРЕХЪТ

«البرّ حسن الخلق، والإثم ما حاك في نفسك وكرهت أن يطلع عليه الناس» — رواه مسلم.

«جئت تسأل عن البرّ؟» قلت نعم، فقال: «استفت قلبك، البرّ ما اطمأنّت إليه النفس واطمأنّ إليه القلب، والإثم ما حاك في النفس وتردّد في الصدر وإن أفتاك الناس وأفتوك»— حديث حسن رويناه في مسندي الإمامين أحمد بن حنبل و والدارمي بإسناد حسن.

От ан-Наууāс ибн Сам‘āн (Аллах да е доволен от него) е предадено, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Праведността е добрият нрав, а грехът е онова, което предизвиква безпокойство в твоята душа и не желаеш хората да го узнаят”. — Хадис, предаден от Муслим.

От Уāбиса ибн Ма‘бад (Аллах да е доволен от него) е предадено, че той е казал: “Отидох при Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и той каза: «Дошъл си да питаш за праведността?». Отговорих: “Да”. Той каза: «Допитвай се до сърцето си. Праведността е онова, за което и душата се успокоява, и сърцето се успокоява. Грехът е онова, което предизвиква безпокойство в душата и съмнение в гърдите, дори отново и отново хората да ти го разрешават [с фетви]». — Добър хадис, който предадохме от Муснадите на двамата имами: Ахмед ибн Ханбел и ад-Дāрими с добър иснад.

Хадисът на Наууāс ибн Сам‘āн е разказан от Муслим в глава “Праведността и родствените връзки” (ал-Бирру уа-с-сила), раздел “Тълкуване на праведността и греха” (Тефсиру-л-бирри уа-л-исми), номер 2553.

Хадисът на Уāбиса ибн Ма‘бад е разказан от Имāм Ахмед в неговия Муснад, 4/ 228. А от ад-Дāрими в неговия Муснад, 2/ 246.

Значимост на хадиса:

Ибн Хаджер ал-Хайтами казва: “Този хадис е от многозначните хадиси на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), дори и един от най-лаконичните. Това е така, тъй като праведността е дума, която обединява в себе си всяко благодеяние и добрите качества, а грехът е дума, която обединява в себе си всяко злодеяние и лоша постъпка, независимо дали е малка или голяма. Поради тази причина Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е направил това съпоставяне между тях и ги направил две противоположности”.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“البرّ” (Ал-Бирру — праведността) — събирателна дума за доброто и за всяка удовлетворителна дейност.

“حسن الخلق” (Хусну-л-хулуки — добрият нрав) — “хулук” или “хулк” означава човек да усвои благороден характер, да се е възпитал според ценностната система на Аллах, която Той е установил за хората и която се изразява в изпълняване на Неговите предписания и въздържане от онова, което е забранил.

“الإثم” (Ал-Исму — грехът) — с всичките му видове.

“ما حاك في نفسك” (Мā хāка фи нафсика — онова, което предизвиква безпокойство в твоята душа) — което предизвиква съмнение, тревога, притеснение и чувство на неприязън в душата, и за което сърцето не се отпуска и не се успокоява.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. Тълкуването на праведността.

Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) обяснява в хадиса на Наууāс ибн Сам‘āн (Аллах да е доволен от него), че праведността означава човек да има добър характер. А в хадиса на Уāбиса ибн Ма‘бад я обяснява, че е онова нещо, към което сърцето и душата на човека усещат успокоение. Това разногласие в тълкуването на праведността се обяснява по следния начин: Когато кажем праведност разбираме две конкретни значения[1]:

  а) с праведността се има предвид отношението към хората и добрината към тях;

Навярно това е свързано преди всичко с доброто отношение към родителите. Казва се добро отношение към хората, но се има предвид доброто отношение към родителите. В хадис, разказан от Бахз ибн Хаким от баща му от дядо му, се казва, че той е казал: “О, Пратенико на Аллах, кой е с най-голямо право на добро отношение?” Той отговорил: «Майка ти». “А после кой?” «Баща ти». “А после кой?” «Най-близкия». В хадис, предаден от Имāм Ахмед в неговия Муснад се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) бил попитан какво означава доброто отношение по време на хадж, на което той отговорил: «Да нахраните другите и да разпространявате селяма», а в друг ривает «и добрите думи». ‘Абдуллах ибн ‘Омар е казвал: “Праведността е лесно нещо, усмихнато лице и добри думи”.

Ако думата “праведност” (бирр) се съчетава с думата “Богобоязливост” (такуа) в текстовете на хадисите и в айетите на Корана, тогава с праведността може да се има предвид отношението към другите, а с Богобоязливостта отношението към Аллах. Тоест, отношението към другите да се окачествява с добрина, а към Аллах, с изпълняване на Неговите повели и въздържане от Неговите забрани. Възможно е също с праведността да се има предвид изпълняването на задълженията, а с Богобоязливостта, въздържането от забранените неща. Всевишния Аллах казва: “И си помагайте един другиму в праведността и Богобоязливостта”, (ал-Мā’иде: 2).

  б) с праведността се има предвид изпълняването на всички послушания — явни и тайни.

Всевишния казва: “...Праведността е у онзи, който вярва в Аллах и в Сетния ден, и в ангелите, и в Писанието, и в пророците, и раздава от своя имот, въпреки любовта си към него, на роднините и сираците, и на нуждаещите се, и на пътника [в неволя], и на просяците, и за освобождаване на робите, и отслужва молитвата, и дава милостинята закат; и у изпълняващите своя обет, когато са обещали, и у търпеливите в злочестие и беда, и във вихъра на битката. Те са искрените и те са Богобоязливите”, (ал-Бакара: 177). Така че, с този си смисъл праведността включва в себе си всички тайни послушания, като вярата в Аллах, в Неговите ангели, писания, пророци и Сетния ден. Така както включва и явните послушания, като раздаването на Богатства за неща, които Аллах обича, отслужването на молитвите, даването на зекята, изпълняването на обещанията, търпението при болест и бедност, търпението при срещата с враговете.

2. Познаването на истината е от вродените качества.

Словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Праведността е онова, за което и душата се успокоява, и сърцето се успокоява” са доказателство за това, че Всевишния Аллах и заложил в хората качеството да разпознават истината, да я възприемат и тя да ги успокоява. Той е заложил в хората да я обичат. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Всеки се ражда със заложбата да приема религията”. Абу Хурайра, първоизточникът на хадиса, казва: “Ако искате прочете следният айет: «...Природата, според която Аллах е създал хората...», (ар-Рум: 30)”. Всевишния Аллах съобщава, че сърцето на вярващия се успокоява, когато Го споменава, което се дължи на светлината на вярата. Така че, когато човек се усъмнява в дадено нещо, нека се допита до сърцето и душата си, ако те намират спокойствие, значи то спада към праведността, а ако не, значи спада към греха. Всевишния Аллах казва: “...О, да, при споменаването на Аллах сърцата се успокояват”, (ар-Ра‘д: 28).

3. Двата признака на греха.

За греха има два признака: вътрешен признак и външен признак.

Вътрешният признак е вълнението, притеснението, чувството на неприязън и отвращение, което човек изпитва с цялата си душа. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Грехът е онова, което предизвиква безпокойство в душата”. Ибн Мас‘уд (Аллах да е доволен от него) казва: “Грехът е болка за сърцата”.

Външният признак е нежеланието да се види от другите хора, при условие, че това нежелание е религиозно, а не свързано с обичаите.

Ако и двата признака са налице, ако човек изпитва и вътрешен неприязън, и нежелание другите да го видят, това вече е най-високата степен за познаване на греха при съмнение.

4. Изоставянето на фетвата и нейното изпълняване.

Мюсюлманинът е длъжен да изоставя фетвата, ако усеща безпокойство в душата и съмнение в гърдите си. Това е така, защото фетвата не е такуа и защото мюфтията гледа на нещата от външната им страна, а какво усеща човек във вътрешния си мир, той не знае. Може мюфтията да е възприел подобна фетва от друг, който да е издал тази фетва по предположение или склонност към желанията, а не, основавайки се на законен довод. Ан-Науауи казва: “Ако месото е дошло от човек, по-голямата част от Богатствата на когото са от харāм и ако душата ти усети безпокойство дали то е халāл, дори тогава и мюфтията да ти каже, че яденето му е халāл, тази фетва не премахва съмнението. Подобно е и положението, когато една жена каже, че някой е млечен брат с някоя, тогава дори и мюфтията да разрешава брака между тях поради липса на кръвно родство, тази фетва не премахва съмнението. В такива случаи е необходимо да се проявява Богобоязливостта, въпреки фетвите на хората”.

Но ако фетвата е подкрепена от законен довод, тогава мюсюлманинът е длъжен да изпълнява фетвата, дори и да изпитва безпокойство за това. Такъв пример са законни разрешения като разговяването по време на пътуване и при болест през месец Рамадāн, съкращаването на молитвите (касру-с-саляти) по време на пътуване и др. Понякога Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е нареждал на сподвижниците си нещо, което не радвало някои от тях и те се въздържали да го прилагат, като наредбата да заколят курбаните си и да излязат от поклонението ‘умра при Худайбия, също и преговорите с племето Курайш и завръщането от поклонението през онази година... Това се дължало на изключително силната им вяра и искреност. Но има ли за дадено нещо текст с предписание, тогава мюсюлманинът няма друга възможност освен да се подчини на Аллах и на Неговия Пратеник. Всевишния Аллах казва: “И когато Аллах, и Неговият Пратеник, отсъди някакво дело, нито вярващ, нито вярваща имат право на избор в това дело...”, (ал-Ахзāб: 26). Също така е необходимо това да се посреща с радост, удовлетворение и приветствие. Всевишния Аллах казва: “Но не кълна се в твоя Господ! те не ще станат вярващи, докато не те сторят съдник за всеки възникнал спор помежду им; после не намират затруднение у себе си относно онова, което си решил и напълно се подчиняват”, (ан-Нисā’: 65).

5. Чудо на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари).

В хадиса на Уāбиса се съдържа едно голямо чудо на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), тъй като той му съобщава за какво иска да го пита преди още да е проговорил, като му казва: «Дошъл си да питаш за праведността?». В хадис, предаден от Абу Ну‘айм в ал-Хулйа с първоизточник Уāбиса (Аллах да е доволен от него) се казва: “Отидох при Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) с намерението да го питам най-подробно за праведността и греха без да пропусна нещо, започнах да пристъпвам [към Пророка]. [Другите] ми казаха: ‘Ей, Уāбиса, дръпни се от Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари)’. Отговорих: ‘Оставете ме да се приближа до него, той е един от най-любимите хора за мене, към които искам да съм близо’. Той каза: «Уāбиса, приближи се!». Аз се приближих до него толкова близо, че моите колена докоснаха неговите. Тогава той каза: «Ей, Уāбиса, да ти кажа ли за какво си дошъл да питаш?» Отговорих: ‘Кажи ми, о, Пратенико на Аллах’. Той каза: «Дошъл си да питаш за праведността и греха». Отговорих: ‘Да’. Той събра пръстите на ръката си и почуквайки с тях по гърдите ми каза: « Ей, Уāбиса, допитвай се до сърцето си, допитвай се до душата си! Праведността е онова, за което и сърцето се успокоява, и душата се успокоява. Грехът е онова, което предизвиква безпокойство в душата и съмнение в гърдите, дори отново и отново хората да ти го разрешават [с фетви]».”

6. Индивидуалният подход към хората.

Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е насочил Уāбиса към неговото сърдечно разбиране, узнавайки че неговата чувствителна душа може да долавя тези неща. Чувствителният човек, който има здрави разбирания, силна памет и светло сърце може да ги разбира. Но ако човек е с груб характер и има слаби разбирания, тогава на такъв не се отговаря по този начин, защото от това той нищо няма да постигне, на такъв човек се отговаря подробно като му се изреждат и задълженията, и забраните съгласно религиозните закони. Това е част от хубавото възпитание, което Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е давал на своите сподвижници. Той се е обръщал към всеки от тях според умственото му ниво и е нареждал всеки да се поставя на своето място.

7. Най-добрият нрав.

Нравът на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е бил най-добрият нрав, най-благородният и най-хубавият, защото представлявал нрава на религиозните закони. Той е бил олицетворение на възпитанието, получено от Свещения Коран, поради което и Всевишния Аллах го възхвалил с думите: “Ти наистина имаш велик нрав”, (ал-Калем: 4). ‘Ā’иша (Аллах да е доволен от нея) казва: “Неговият нрав (Аллах да го благослови и с мир да го дари) бе Коранът”. Той е изпълнявал повелите от Корана и се е въздържал от забраните му, поради което прилагането на Корана за него се е превърнало в нещо като негова натура, вродено качество и природа, която го съпътствала неотлъчно.

8. Полза:

Хадисът сочи, че човек трябва да усвоява и възприема похвалните нравствени качества, защото добрият нрав е едно от най-великите качества на праведността.

9. Полза:

Сърцето заема важно място в исляма. Допитването до него е преди извършването на дейността.

10. Полза:

Религията е вътрешно сдържащо начало и надзорник за разлика от установените от човека закони, в които сдържащото начало е външно.

11. Полза:

Религията възпрепятства да се извърши греха, защото тя превръща душата в надзирател за отношението на всеки човек към Всевишния. Докато законите удържат човека само външно и той трябва да бъде наблюдаван, от което пък той може да се спаси, да се изхитри и тъй нататък.




[1] Джауāми‘у-л-‘улум уа-л-хикам, стр. 220-221, с леки промени.

СДОБРЯВАНЕТО МЕЖДУ ХОРАТА И СПРАВЕДЛИВОСТТА В ТЯХ

«كل سلامى من الناس عليه صدقة، كل يوم تطلع فيه الشمس: تعدل بين اثـنيـن صدقة، وتعـيـن الرجل في دابته فتحمله عليها أو ترفع له كتاعه صدقة، والكلمة الطيـبة صدقة، وبكل خطوة تمشيها إلى الصلاة صدقة، وتميط الأذى عن الطريق صدقة» — رواه البخاري ومسلم.

От Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) е предадено, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Всеки ден, в който слънцето изгрява, човек трябва да даде по една милостиня за всяка своя съставна кост. Да постъпиш справедливо между двама е милостиня. Да помогнеш на човека в животното му, да го качиш на него или да му подадеш вещите, е милостиня. Добрата дума е милостиня. За всяка крачка, извървяна към молитвата, има милостиня. Да премахнеш пречка от пътя е милостиня”. — Хадис, предаден от Бухāри и Муслим.

Хадисът е разказан от Бухāри в глава “Помирението” (ас-Сулх), раздел “Заслугата на сдобряването между хората и справедливостта между тях” (Фадлу-л-ислāхи бейна-нāси уа-л-‘адлу бейнахум); също и в глава “Джихадът”, раздел “Заслугата на онзи, който носи багажа на своя спътник по време на пътуването” (фадлу мен хамале матā‘а сāхибихи фи-с-сефери) и раздел “Онзи който хване стремето и подобните” (мен ахаза би-р-рикāби уа нахуихи), номер 2827.

Муслим го разказва в глава “Зекятът”, раздел “Името милостиня попада на всякакъв вид одобрявани неща” (Исму-с-садакати йа ка‘у ‘аля кулли нае‘ин мине-л-ма‘руф), номер 1007 и 1009.

Значимостта на хадиса:

Едни от най-важните цели на исляма е да обединява сърцата на мюсюлманите, между тях да зацари справедливост, да станат силни и да надвият враговете на Аллах и техните врагове. Тези цели могат да се постигнат единствено, ако между тях съществува взаимно подпомагане, сътрудничество и солидарност. А този пророчески хадис допринася именно за това тъй като призовава към тях, неговите предписания съвпадат със словата на Всевишния: “...И си помагайте един другиму в праведността и Богобоязливостта, и не си помагайте в греха и враждебността...”, (ал- Мā’иде: 2). Също и с друг хадис, в който Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва “Вярващите в тяхната взаимна обич, милосърдие и проява на взаимно съчувствие приличат на едно тяло, ако един орган от него се оплаче, останалите органи на тялото биват обхванати от безсъница и треска”, предаден от Бухāри и Муслим.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“سلامى” (Сулямā — съставна кост) — съставните кости на пръстите на ръцете и краката; фаланга. В този хадис с тази дума де имат предвид всички органи и стави от тялото на човека, а те са 360. В ривает на Муслим се казва: “Човек бе създаден от триста и шестдесет стави и за всяка става има по една милостиня”.

“تعدل بين اثـنيـن” (Та‘дилу бейне иснейн — да постъпиш справедливо между двама) — до отсъдиш справедливо между спорещите.

“تعـيـن الرجل في دابته” (Ту‘ину-р-раджуле фи дāббатихи — да помогнеш на човека в животното му) — в смисъла на “животното му” попадат колите, корабите и всички превозни средства, на които човек може да се качи. Това означава да му помогнеш за багажа, който носи в ръцете си или на гърба си.

“فتحمله عليها” (Фетахмилуху ‘алейхā — да го качиш на него) — тоест, да му помогнеш да се качи или (по отношение на съвременните средства) — да му помогнеш да го ремонтира.

“تميط الأذى” (Тумиту-л-езā — да премахнеш пречка) — “пречка”: всичко, което пречи на преминаващите — камък, трън, нечистотия и други.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. Божествената сила в създаването на костите и ставите на човека.

Аллах е създал човека с превъзходен облик, с органи и стави, които са връхна точка на съвършенството и устройството, и е поискал от него да се вгледа в себе си, да се замисли за точността на сетивата и костите си, за клетките на мускулите си и кръвните си клетки, за да разбере знаменията на способния, на изнамиращия без да има предходен аналог Творец. Всевишния казва: “Ще им покажем Нашите знамения по хоризонтите и в тях самите, додето им се изясни, че това е истината...”, (Фуссилет: 53). Също: “и в самите вас. Нима не съзирате?”, (аз-Зāрийāт: 21).

Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) споменава в своя хадис съставните кости поради тяхното устройство, красота, гъвкавост и съответствие. Поради това, Всемогъщият и Велик Аллах заплашва всеки неверник с лишаване от тях: “Наистина Ние можем да възстановим и върховете на пръстите му”, (ал-Кийāма: 4). Думата “да възстановим” от този айет може да се превежда и “да изравним”, тоест, да сторим така, че пръстите от ръцете и краката му да са изравнени в едно, като копитото на коня, магарето и камилата, и той да не може да направи с тях нищо от дейностите и изкуствата, които може да направи с тези разделени пръсти, имащи гъвкави стави.

Един западен инженер, който работел в един завод от промишлените предградия, повярвал в могъществото на Аллах и се завърнал в лоното на религията и вярата в съществуването на Аллах, след като веднъж се загледал в ръката на малката си дъщеричка и взел да сравнява сътвореното от Господа и най-съвременните достижения на човешките творения и открил огромната разлика, което го насочило към Аллах[1].

2. Благодарността за целостта на органите.

Целостта и здравето на органите, сетивата, костите и ставите е едно голямо Богатство, за което човек си заслужава много да благодари на Всевишния Аллах. Всевишния казва: “О, човече, какво те отвлече от твоя щедър Господ, Който те сътвори и съчлени, и осъразмери? В какъвто образ пожела, в такъв те нагласи”, (ал-Инфитāр: 6-8). Също: “После ще бъдете питани в този Ден за насладите [на земята]”, (ат-Текāсур: . Ибн ‘Аббāс казва: «Насладите са здравето на телата, слуха и зрението, за използването на които Аллах ще пита всеки човек, въпреки че ще го знае по-добре и от тях. Това са словата на Всевишния: “...И слухът, и зрението, и сърцето за всички тях ще бъде питано”, (ал-Исрā’: 36)».

Ибн Мас‘уд казва: “Насладите са безопасността и здравето”. В хадис, предаден от Тирмизи и Ибн Мāдже се казва: “Първото нещо, за което човек ще бъде запитан в Съдния ден е Аллах да му каже: «Не ти ли дадохме здраво тяло и не утолихме ли жаждата ти със студена вода?»”. Уахб ибн Мунеббих казва: “Сред мъдростите на рода на Дауд пише: «Здравето е невидимият цар». Тоест, то е благодат, за който ще бъдем запитвани в Съдния ден”.

Въпреки това много хора не оценяват този велик дар, те се самозабравят, не се вглеждат в себе си и след това са небрежни и не изразяват своята благодарност на своя Творец.

3. Видове благодарност.

Благодарността на Всевишния Аллах заради онова, което ни е дарил увеличава благата и ги прави да не секват. Всевишния казва: “И прогласи вашият Господ: “Ако сте признателни, Аз непременно ще ви надбавя...”, (Ибрахим: 7). Не е достатъчно човек да изразява благодарност само с езика си, а е необходимо думите да се съпътстват и с дела. Благодарността, която трябва да изразяваме бива два вида: задължителна (уāджиб) и препоръчана (мандуб). Нека сега ги разгледаме:

   а) задължителната благодарност;

Тя се изразява в изпълняването на всички задължения и във въздържането от всички забранени неща. Тя е достатъчна за изразяването на благодарността за здравето и целостта на органите и другите блага. Това се сочи от предание на Абу Дāуд с първоизточник Абу Асуад ад-Дайли, в което се казва: “Бяхме при Абу Зарр и той каза: «Всеки ден за всяка съставна кост от всеки от вас осъмва по една милостиня. За всеки намаз на човек му се пише по една милостиня, говеенето е милостиня, хаджът е милостиня, тесбихът е милостиня, текбирът е милостиня...»”. В хадис, предаден от Бухāри и Муслим с първоизточник Абу Муса ал- ал-Еш‘ари се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Ако не прави, нека се въздържа от злодеянието и това ще е милостиня за него”. Това сочи, че за да бъде човек благодарен е достатъчно да не върши нищо лошо, а най-лошото нещо е да се изоставят фарзовете. Поради това някои от предците са казвали: “Благодарността е изоставянето на греховете”. Други са казвали: “Благодарността е да не се използват даровете на Аллах в прегрешение спрямо Него”.

   б) препоръчаната благодарност.

Тя е човек, след изпълняването на фарзовете и въздържането от забранените неща, да изпълнява допълнителни послушания. Това е степента на първите приближени в благодарността към Твореца. Тя се сочи от много хадиси, в които се насърчават различни видове дейности, приближаващи към Всевишния Аллах. Това е и състоянието на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), той до такава степен е бил старателен в изпълняването на молитвите, че от дългото право стоене отичали краката му, а когато бивал запитан защо прави това при положение, че Аллах опростил неговите грехове, той отговарял: “Нима да не бъда благодарен раб?”.

4. Видовете милостини, споменати в хадиса и тяхното предписание.

От милостта на Аллах към нас е, че е превърнал и двата вида благодарност в милостини за нас. Сякаш Той казва: “Стори така, че благодарността за Моята благодат в твоите органи да се изразява в помощта ти към другите раби и по този начин, чрез твоите органи да им даваш милостиня”. Заслужава си да отбележим също и това, че милостинята не се ограничава само в материалното Богатство и пари и че при някои от тези милостини ползата преминава в другите, като сдобряването между хората и помагането на някого да се качи на животното си, а при други ползата се ограничава само за самия човек, като ходенето към джамиите за молитва.

Милостините, споменати в хадиса са:

   а) сдобряването на враждуващите и неговорещите помежду си хора;

Това се постига със справедливо отсъждане и със споразумяване, което не позволява забранено нещо и не забранява позволено нещо. То е едно от най-добрите приближавания към Аллах и един от най-пълноценните ‘ибāдети. Всевишния казва: “Вярващите са братя, затова помирявайте своите братя...”, (ал-Худжурāт: 10). Също: “Няма добро в много от тайния им шепот, освен у онзи, който повелява подаяние или благодеяние, или помирение между хората...”, (ан-Нисā’: 114). Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Да ви съобщя ли нещо, което е по-добро от степента на молитвата, говеенето и милостинята?”. Отговорили: “Да”. Казал: “Помиряването на враждуващите”. Помиряването на враждуващите или на онези, които не си говорят е милостиня и за двете страни, защото по този начин те се предпазват от последствията от враждата, изразени в груби слова, обиди и злодеяния. Именно поради това, помиряването е фарз-кифāйа, в което е разрешено даже и да се използва лъжата, за да се постигне помиряване между мюсюлманите.

   б) помагането на мъжа в животното му;

Това се постига като му помага относно превозното средство, което използва или като му подава багажа. В тази човешка дейност има милостиня и благодарност тъй като включва в себе си елементи на сътрудничеството и мъжеството.

   в) добрата дума;

Включва:

Да се казва “йерхāмукеллах” (в смисъл “бъдете здрави”, “желая ви здраве”) на кихналия.

Да се започва с даване на селям и да се отговаря на селяма.

Да съблюдава останалите непреходни праведни дела: “...Към Него се възнася хубавото слово и праведното дело го въздига...”, (Фāтир: 10).

Да казва добри думи, когато връща искащия, Всевишния казва: “Добри думи и прошка са за предпочитане пред милостиня, последвана от обида...”, (ал-Бакара: 263).

Да казва добри думи, когато общува с хората, защото това е нещо, което радва сърцето на вярващия и вкарва в него радост, а за това се полагат най-големите награди.

Всевишния казва: “Не видя ли ти какъв пример дава Аллах? Добрата дума е като доброто дърво. Коренът му е як, а клоните му са в небето”, (Ибрахим: 24).

Следователно, добрата дума включва в себе си споменаването на Аллах; молитвите; хвалебствията по адрес на даден мюсюлманин, когато са основателни; застъпването за него пред управниците; даването на съвети; посочването на пътя; всичко, което радва слуха и обединява сърцата.

   г) ходенето към молитвата;

В това се съдържа допълнително насърчаване и потвърждаване на участието в молитвите с джемā‘ат и ходенето в джамиите за тяхното съживяване с молитви и послушания, като изпълняването на и‘тикāф, тауāф, присъствието на научни уроци и проповеди. В хадис, предаден от Бухāри и Муслим с първоизточник Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Който в ранни зори отива в джамията или в късна вечер, Аллах ще му приготвя угощение всеки път, когато излиза в ранни зори или късна вечер”. В друг хадис, предаден от Муслим и от други с първоизточник Джāбир (Аллах де е доволен от него) се казва, че местността около джамията в Медина била опразнена и едни хора от племето Бену Селме решили да се нанесат в близост до джамията и да заемат част то това място. Това достигнало и до Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), при което той им казал: “Узнах, че сте искали да се преместите в близост до джамията?” А те отговорили: “Да, Пратенико на Аллах, наистина искаме това”. А той им казал: “Ей, Бену Селм, останете си във вашите домове, вашите следи се записват. Останете си във вашите домове, вашите следи се записват”. А те отговорили: “Добре, че не сме се преместили”. В друг ривает при Муслим, има хадис с подобно съдържание, в края на който се казва: “С всяка крачка за вас се пише по една степен”. Наградата от ходенето в джамията се увеличава пропорционално на затрудненията по пътя, особено що се отнася до ходенето за изпълняване на нощния (ятсъ) и сутрешния (сабах) намази с джемā‘ат. В хадис, предаден от Абу Дāуд и Тирмизи с първоизточник Бурайда (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Благовествай ходещите в мрака към джамиите, че ще имат за награда сияние като на пълнолунието в Съдния ден”.

   д) премахването на пречки от пътя;

Да премахнеш нещо, което пречи на мюсюлманите по техния път, като камък, клони или нечистотия, е милостиня, но наградата и отплата за нея е по-малка отколкото за предходните видове милостини. Това сочи и хадисът: “Вярата е от шестдесет и няколко части: най-висшата е свидетелството, че няма друг Бог освен Аллах, а най-низшата е премахването на пречка от пътя”. Казано е също, че при премахването на пречката от пътя е желателно да се казва “ля иляхе илляллах” (няма друг Бог освен Аллах), за да може най-висшата част на вярата да се съедини с най-низшата. Ако всеки мюсюлманин изпълнява тази пророческа препоръка — хвърля отпадъците и боклуците само на определените за тази цел места и премахва препятствията от пътя на мюсюлманите, тогава мюсюлманските страни биха се превърнали в най-чистите и в най-красиви кътчета на земята.

   е) “саляту-д-духā” (кушлук вакит намаз) заменя милостинята за ставните кости;

В хадис, предаден от Муслим по ривает на Абу ал-Асуад ад-Ду’али с първоизточник Абу Зарр, се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “За всяка съставна кост на всеки от вас осъмва по една милостиня. Всеки тесбих е милостиня, всеки тахмид е милостиня, всеки техлил е милостиня, повеляването на одобряваното е милостиня, забраняването на порицаваното е милостиня, а изпълняването на два рекята саляту-д-духā заменя всичко това”. Най-малкия брой на рекятите на саляту-д-духā е два рекята, а максималният брой — осем. Желателно е на всеки два рекята да се дава селям. Времето за изпълняване на саляту-д-духā започва от издигането на слънцето на височината на едно копие и свършва, когато достигне зенитната си точка. Саляту-д-духā има това предимство, защото тази молитва не е установена, за да поправя пропуските в другите молитви, за разлика от останалите допълнителни молитви, които са установени за поправяне на пропуските във фарз намазите, след които се изпълняват, докато саляту-д-духа е посветена изцяло за отдаването на благодарност за прекрасните блага. И щом изискването да сме благодарни се повтаря с изгрева на слънцето във всеки ден, то най-добрият ‘ибāдет, който прави мюсюлманина да е буден и благодарен след слънчевия изгрев е саляту-д-духā. А според Хāфиз ал-‘Ирāки тази специфичност на саляту-д-духā се дължи на някаква негова тайна, която е известна единствено на Всевишния Аллах.

   ж) прославянето на Всевишния Аллах за благата Му е благодарност;

В хадис, предаден от Абу Дāуд и Несā’и се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Който каже, когато посреща утрото: «О, Аллах, всяко благо, което осъмна с мен или с някого от Твоите сътворения е единствено от Тебе, Ти нямаш съдружник, славата е за Тебе, благодарността е за Тебе», вече е отдал дължимата благодарност за дадения ден. А който го каже, когато посреща вечерта, вече е отдал дължимата благодарност за дадената нощ”. В хадис, предаден от Ибн Мāдже се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Когато Аллах бъде милостив към някой раб и го дари с някакъв дар, и той каже «ал-хамду лиллях», това което е дал бива по-добро от онова, което е взел”. Базирайки се на този хадис, някой учени са били на мнение, че прославянето на Аллах е по-добро от земните Богатства като здравето и средствата за съществуване. Те казвали, че “ел-хамду лиллях” е религиозно Богатство, също дар от Всевишния Аллах, което насочва човека да благодари за всички дарове и с това превъзхожда земните Богатства, за които ако човек не благодари, се превръщат в беля за него, а ако Всевишния Аллах го дари с успех и го насочи да благодари за тях чрез израза “ел-хамду лиллях” или други , тогава дарът от благодарността бива по-завършен и по-цялостен.

   з) всички милостини се правят с намерението да са в името на Аллах.

Чистотата на намерението и посвещаването единствено на Всевишния Аллах във всички благодеяния и споменати милостини в този и в други хадиси, е условие за получаването на награда и отплата за тях. Всевишния казва: “Няма добро в много от тайния им шепот, освен у онзи, който повелява подаяние или благодеяние, или помирение между хората. И който върши това в стремеж към благоволението на Аллах, Ние ще го дарим с огромна награда”, (ан-Нисā’: 114). В хадис, предаден от Ибн Хиббāн в неговия достоверен сборник Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е споменал качества като подаянията, благодеянията, помагането на слабия, въздържането от причиняване на страдания, а след това казал: “Кълна се в Онзи, в Чиито ръце е моята душа, всеки, който върши нещо от тези качества, с което да желае да спечели онова, което е при Аллах, в Съдния ден ще бъде хванат за ръка и въведен в Рая”.

Ал-Хасан ал-Басри и Ибн Сийрийн са били на мнение, че благодеянията ще бъдат възнаградени, дори и да са извършени без намерение. Ал-Хасан ал-Басри бил попитан дали ще бъде възнаграден човек, от когото някой иска нещо, а той го мрази, но от неудобство пак му го дава? На което той отговорил: “Това е благодеяние, а за благодеянията ще има награда”. Ибн Сийрийн бил попитан дали ще бъде възнаграден човек, който съпровожда погребално шествие, но не в името на Аллах, а поради неудобство от семейството на покойника? А той отговорил: “Пише му се една награда, не, две награди: едната заради молитвата за покойника, а втората заради поддържането на връзката с живите”[2].

5. Полза:

Целта на хадиса не е да изброи всички видове милостини, а да се обърне внимание и на което не е споменато. Онова, което ги обединява е да съдържат полза за самия човек или за другите. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Аллах предписа доброто отношение към всяко нещо”. Също: “Творенията са деца на Всевишния Аллах, а най-любимият човек за Аллах е онзи, който е най-състрадателен към децата си”.

6. Полза:

Всевишния Аллах дарява човека със здраве. Човекът трябва всеки ден да благодари на Всевишния Аллах за всеки свой орган. Благодарността може да се изразява в извършване на благодеяния, разпространяване на добрини, помагане на изпадналия в нужда, добро взаимоотношение, вършене на добрини, премахване на пречки, вършене на добро спрямо всеки човек и всяко същество, и всичко това съвпада към многобройните милостини.

Към кратките милостини спадат различните видове тесбих, текбир, тахмид, техлил, молбата за прошка, благославянето на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), четенето на Корана, отиването на джамии, изчакването на намаза в джамията или слушането на уроци и споменаване на Аллах. Към тях спадат също: скромността в облеклото и смиреността в походката, цялостното отдаване в професията, припечелването от халāл и съблюдаването му, заинтересоваността и даването на сметка за извършените дела, изразяването на съжаление и разкайването за извършени грехове, измъчването заради тях, плачът от страх от Всемогъщия и Велик Аллах, замислянето за небесното и земно царство, замислянето за нещата, свързани с Отвъдния свят, за рая, Огъня, обещанието и заплахите.




[1] Виж целия разказ в книгата “Ал-‘Илму йед‘у ли-л-имāн”.

[2] Вж: “Джāми‘у-л-‘улум уа-л-хикам”, стр. 217-218.

ОГРОМНАТА МИЛОСТ НА ВСЕВИШНИЯ АЛЛАХ

«أوليس قد جعل الله لكم ما تصدقون؟ إنّ لكم بكلّ تسبيحة صدقة، وكل تكبيرة صدقة، وكلّ تحميدة صدقة، وكلّ تهليلة صدقة، وأمر بالمعروف صدقة، ونهي عن منكر صدقة، وفي بضع أحدكم صدقة». قالوا: "يا رسول الله، أيأتي أحدنا شهوته ويكون له فيها أجر؟" قال: «أرأيتم لو وضعها في حرام، أكان عليه وزر؟ فكذلك إذا وضعها في الحلال كان له أجر». — رواه مسلم.

От Абу Зарр (Аллах да е доволен от него) е предадено, че той е казал:

“Някои от сподвижниците на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казаха на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари):

‘О, Пратенико на Аллах, богатите взеха всички възнаграждения, а се молят както ние се молим, говеят както ние говеем и раздават милостиня от излишните си Богатства’.

Той каза:

«Аллах не стори ли за вас неща, от които можете да раздадете като милостиня? Наистина във всеки тесбих за вас има милостиня; във всеки текбир за вас има милостиня; във всеки тахмид за вас има милостиня; във всеки техлил за вас има милостиня; и повеляването на одобряваното е милостиня; и забраняването на порицаваното е милостиня; и в съвкуплението за вас има милостиня».

Тогава те попитаха:

‘О, Пратенико на Аллах, нима, когато някой от нас задоволява страстта си, в това за него има награда?’

Той каза:

«Как мислите, ако го направи по начин, който е забранен, няма ли в това да има грях за него? Така и ако го направи по начин, който е позволен, в това има награда за него ». — Хадис, предаден от Муслим.

Муслим разказва този хадис в глава “Зекят”, раздел “Поясняване на това, че милостиня се нарича всеки вид одобрявано дело” (Беян енне исма-с-садакати яка‘у ‘аля кулли нау‘ин мине-л-ма‘руф), номер 1006.

Този хадис е муттафак ‘алейхи с първоизточник Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него), но не с тези думи.

Бухāри го разказва в глава “Описание на намаза” (Сифату-с-саляти), раздел “Споменаването след намаза” (аз-Зикру ба‘да-с-саляти), номер 807. Също в глава “Молитвите” (ад-Да‘уāту), раздел “Молитвата след намаза” (ад-Ду‘ā’у ба‘да-с-саляти), номер 5970.

Муслим го разказва още и в глава “Джамии и места за намаз” (ал-Месāджиду уа меуāди‘у-с-саляти), раздел “Желателността на споменаването след намаза и неговото описание” (Истихбāбу –з-зикри ба‘да-с-саляти уа беяни сифатихи), номер 595.

Значимостта му:

Ибн Хаджер ал-Хайтами казва: “Това е велик хадис, тъй като съдържа много ценни религиозни принципи”.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“Някои” — това са били бедните мухāджири.

“От сподвижниците” — сподвижник (сахаба) се нарича всеки, който се е срещал с Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) след встъпването му в пророческата си мисия и преди неговата кончина, който е повярвал в него и починал като мюсюлманин.

“Излишните си Богатства” —които са в повече от техните нужди.

“تسبيحة” (Тесбийхатин — тесбих) — да се казва “субхāнеллах” (пречист е Аллах).

“تكبيرة” (Текбийратин — текбир) — да се казва “Аллаху акбар” (Аллах е най-велик).

“تحميدة” (Тахмийдатин — тахмид) — да се казва “ел-хамду лиллях” (слава на Аллах).

“تهليلة” (Техлийлетин — техлил) — да се казва “ля иляхе илляллах” (няма друг Бог освен Аллах).

“صدقة” (Садака — милостиня) — награда, като наградата за милостиня.

“بضع” (Буд‘ — съвкупление) — полов акт; или самият женски полов орган.

“وزر” (Уизр — грях) — прегрешение и наказание.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. “...Нека за това се надпреварват надпреварващите се!” (ал-Мутаффифин: 26).

Надпреварата е за извършването на повече добрини. Стремежът да се вършат добри дела е напълно законен и желателен. Мюсюлманинът трябва да се стреми към това. Ето например Абу Зарр (Аллах да е доволен от него), той ни пренася в една сцена, на която станал свидетел по времето на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и видял каква е позицията на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), неговото мъдро поведение, милостта на исляма, и многото начини да се извършват добри дела в него. Всичко това било пояснено от този, на когото бил низпослан Коранът, за да поясни на хората, какво им е низпослано.

Това е сцена, в която бедните мухāджири, а може би заедно с тях е имало и част от бедните ансāри, са видели, че техните сили не им достигат, за да вършат добрини и благодеяния тъй като не притежават Богатства, за да раздават милостини. Те доказват, че вярата им е искрена и че са добри мюсюлмани. Те са чули от Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), че “Милостинята е доказателство”, прочели са и са чули айети от всевишния Аллах и хадиси от Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), които насърчават да се раздават милостини, възхваляват онези, които ги раздават и им обещават райски градини с ширината на небесата и земята. Те са видели, че техните Богати познати и приятели се надпреварват щедро и великодушно да раздават своите Богатства: един идва с всичките си пари и ги раздава, друг с половината, трети с хиляди, друг идва пред Пратеника на Аллах и изсипва купища пари и не си тръгва докато езикът на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) не отправи молитва за него, докато не се удовлетвори от него и докато не поиска от Всевишния Аллах прошка за него и удовлетворяване от него. Ето тук техните души се раздвижват, техните сърца усещат тяхното предимство и мястото, което техните събратя си подготвят, не от завист за парите, не за да заБогатеят, а поради надпреварата във вършенето на добри дела и приближаване до всевишния Аллах. Те събрали сили и отишли при Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) да му оплачат положението си и да обявят, че са фалирали. С очи, изпълнени със сълзи от мъка, че не намират какво да раздадат те казали: “О, Пратенико на Аллах, Богатите взеха всички възнаграждения”. Богатите спечелиха всички награди. Те ги присвоиха и не оставиха нищо за нас при положение, че: “се молят както ние се молим и говеят както ние говеем”. Тоест в това отношение ние сме равни с тях и с нищо не се отличаваме от тях, но те имат преимущество пред нас и се отличават от нас по това, че “раздават милостиня от излишните си Богатства”. А ние нямаме какво да раздадем за милостиня, за да достигнем до тяхното ниво. Същевременно нашите души желаят и ние да сме на тяхното ниво при Всевишния Аллах, при това положение какво да направим?

2. Красноречивата мъдрост и широките врати за благодеяния.

Мустафа (Аллах да го благослови и с мир да го дари) разбира жарта на тези хора и техният стремеж към високите степени при Аллах и изцелява техните души с мъдростта, която Всевишния Аллах му е дарил. Той ги успокоява и насочва тяхното внимание към това, че вратите за благодеяния са много широки и към това, че съществуват дела, наградата за които се равнява на наградата на този, който е раздал милостини. Той им пояснява, че този, който върши тези дела се приближава по степен до този, който раздава милостини, а понякога даже и го надвишава, на всеки човек според силите му. “Аллах възлага на всяка душа само според силите й...”, (ал-Бакара: 286). “...Аллах възлага на всяка душа само според онова, което й е дал ...”, (ат-Таляк: 7). “Аллах не стори ли за вас неща, от които можете да раздадете като милостиня?” Да, по отношение към вас видовете милостини са много, някои от тях са свързани с осигуряването на семейството, а други не са свързани с осигуряването на семейството, но наградата за всеки от тях не отстъпва на раздаването на милостини в името на Всевишния Аллах.

3. Споменаването на Всевишния Аллах е най-добрата милостиня за човека.

Ако вие не притежавате излишни пари, казвайте “субхāнеллах”, “Аллаху акбар”, “ел-хамду лиллях” и “ля иляхе илляллах”. Във всяка дума от тези съчетания има награда на милостиня, и то каква награда! И как не, когато разбираме че те са непреходните праведни дела. Всевишния Аллах казва: “...Но непреходните праведни дела са най-доброто за въздаяние при твоя Господ и са най-доброто за надежда”, (ал-Кехф: 46). Също: “...Най-великото е споменаването на Аллах ...”, (ал-‘Анкебут: 45). Тоест, най-голяма е наградата и отплатата за споменаването на Аллах. В хадис, предаден от Ибн Мāдже се казва: “Няма ден, няма нощ и няма час освен за Аллах в тях да има милостиня и Той дарява с успех да я извърши когото пожелае от Своите раби. И няма по-голям дар от Всевишния Аллах за Неговия раб като вдъхновяването да Го споменава”.

В хадис, предаден от Ахмед и Тирмизи се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) бил запитан кои хора ще са най-добрите при Аллах в Съдния ден? На което той отговорил: “Онези, които споменават Аллах много”.

4. Призоваването към доброто е милостиня за общността.

Също така и вратата на повеляването на одобряваното и забраната на порицаваното е широко отворена. Наградата за този, който изпълнява този фарз-кифāйа не е по-малка от наградата за онзи, който раздава милостиня, дори може и да я надвишава няколко пъти: “Всяко одобрявано нещо е милостиня”, хадис, предаден от Муслим. И как не? Та тази общност е най-добрата, изведена за хората именно поради повеляването на одобряваното и забраняването на порицаваното: “Вие сте най-добрата общност, изведена за хората. Повелявате одобряваното и възбранявате порицаваното, и вярвате в Аллах...”, (Āли ‘Имрāн: 110).

5. Широтата на милостта на Всемогъщия и Велик Аллах.

Също така, Всевишния Аллах е сторил за вас да има награда, която можете да спечелите ежедневно, ако сте с искрено намерение и имате за цел доброто. Нали всеки от вас осигурява издръжката на семейството и децата си, а в хадис, предаден от Муслим и от други се казва: “Издръжката на семейството, жената и децата е милостиня за мъжа”. В хадис, който е муттафак ‘алейхи се казва: “За всяка издръжка, която плащаш в името на Аллах на теб ти се пише награда, дори и за залъка, който повдигаш и поставяш в устата на жена си”. Тоест, даваш й да го изяде. И още повече, нима всеки от вас не извършва полов акт със съпругата си? По този начин вие изпълнявате задължението си към нея и я предпазвате от забраненото, опазвате честта й, не нарушавате границите на Аллах и не извършвате прегрешения, за които ще ви се пише грях и ще имате наказания. За това нещо също се пише награда и ще се въздаде отплата. Без оглед на това, че той насища страстта си, стига намерението да му е чисто и да приближава единствено онова, което Всевишния Аллах му е позволил.

6. “Делата са според намеренията”.

По една огромна милост от Всевишния Аллах към мюсюлманина, неговите обичайни дела в зависимост от намерението му може да се превърнат в ‘ибāдети, за които да му се пише награда. По този начин неговото действие или въздържане от действие се превръщат в средства за приближаване до Аллах. Ако мюсюлманинът се нахрани с позволена храна с намерение да съхрани тялото си и да го подсили за послушанието на Аллах, това вече се превръща в ‘ибāдет, за който му се пише награда, особено ако това се съпровожда от споменаване на Всевишния Аллах в началото на дейността и в нейния край. В началото мюсюлманинът трябва да каже “бисмиллях” (в името на Аллах), а в края “ел-хамду лиллях” (слава на Аллах; благодаря на Аллах), както е споменато в сунната. Ако той извърши полов акт със съпругата си с цел да опази себе си и жена си от прелюбодеянието и от неговите предпоставки, или с цел да изпълни правото на жена си по отношение на приличното съжителство, или с цел да имат добро дете, което да служи на Всевишния Аллах и да не приравнява никого с Него, ако това се случи по време на получаването на неговото желание, то за него е ‘ибāдет, който се пише в книгата на неговите добрини. Особено ако в онези мигове той не е небрежен за милостта на Всевишния Аллах, който му е позволил това наслаждение и в изпълнение на повелята на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) си спомни за Всевишния Аллах и Му се помоли. В хадис, който е муттафак ‘алейхи се казва: “Ако някой от вас, когато приближава жена си каже: «В името на Аллах. О, Аллах, стори така, че да страним от сатаната и отстрани сатаната от онова, с което ще ни надариш». И след това им бъде отредено да имат дете, той не може да му навреди”. Тоест, сатаната не може да навреди на това дете.

Също така, наградата при Всевишния Аллах расте за мюсюлманина, който се въздържа от онова, което Аллах е забранил, особено ако постоянно подновява обета си и си спомня, че той се възпира от прегрешенията с желанието да спечели награда от Аллах и страха от Неговото наказание. Тогава той постига качествата на рабите на Всемилостивия: “И които, ако им се напомнят знаменията на техния Господ, не остават пред тях глухи и слепи”, (ал-Фуркāн: 73). Искрените вярващи били описани като: “Вярващите са онези, които щом бъде споменат Аллах, сърцата им тръпнат, и щом им бъдат четени Неговите знамения, те усилват вярата им, и на своя Господ се уповават”, (ал-Енфāл: 2).

7. Вратите на доброто са много.

Вратите на доброто и милостините не се ограничават само с това, което се споменава в хадиса. Съществуват и други дейности, които мюсюлманинът може да извърши и за тях да му се пише милостиня. Ибн Хиббāн в своя достоверен сборник “Мауриду-з-зам’āн” разказва хадис с първоизточинк Абу Зарр (Аллах да е доволен от него), в който се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Всеки човек трябва да раздава ежедневно милостиня заради душата си”. При което бил попитан: “О, Пратенико на Аллах, откъде да намираме какво да даваме за милостиня?” А той отговорил: “Вратите на доброто са много: тесбихът, тахмидът, текбирът, техлилът, повеляването на одобряваното, забраняването на порицаваното, премахването на препятствие от пътя, съобщаването на нечуващия, воденето на незрящия, посочването на посоката на питащия, помагането на зовящия за помощ, носенето на товара на слабия, всичко това са милостини за тебе”. В хадис, предаден от Бухāри и Муслим се казва: “Да възпираш хората от приравняването с Аллах е милостиня”. В хадис, предаден от Тирмизи се казва: “Усмихнатото ти лице към твоя събрат е милостиня за тебе... преливането на твоята кофа в кофата на твоя събрат е милостиня за тебе”.

8. Някои от нещата, които сочи хадисът:

— Използването на мъдростта за разрешаването на ситуациите и вкарването на радост в душите и успокояването.

— Достойнствата на споменаванията, посочени в хадиса и че наградата за тях се равнява на наградата за милостинята, по отношение на онези, които не притежават пари, които да раздават като милостиня, особено след задължителните молитви. В един ривает от двата достоверни сборника се казва: “Ще ви кажа нещо, изпълните ли го, ще настигнете онези, които са ви изпреварили, но никой след вас няма да може да ви настигне. Вие ще сте най-добрите освен ако някой не извърши подобна дейност: да правите тесбих, тахмид и текбир след всеки намаз по тридесет и три пъти”.

— Желателността на милостинята за бедния, ако не притеснява децата и себе си. Желателността на споменаването за Богатия, дори и да е раздал много милостини, това ще увеличи неговата добрина и награда.

— Раздаването на милостиня от онова, от което се нуждае за издръжката или на себе си, или на семейството и децата си, е порицавано (макрух). Дори може да стане забранено (харāм), ако доведе до погубване на някои, които той е длъжен да издържа. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Най-добрата милостиня е онази, която е от излишъка след осигуряването на храната и издръжката на децата”, хадис, предаден от Бухāри и от други.

— Милостинята е по-добро от споменаването за този, който има възможност за това и за този, който притежава Богатство, защото ползата от милостинята е по-обща и преминава към другите. Докато ползата от споменаването се ограничава единствено за споменаващия. А в случай, че Богатият обединява и двете форми, раздаването на милостиня и споменаването, то неговата награда при Всевишния Аллах бива огромна. В един от риваетите на хадиса при Муслим се казва: “Бедните мухāджири се върнаха при Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и казаха: ‘Нашите Богати братя чуха какво направихме и те направиха същото?!’ А Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) отговорил: «Това е благодатта на Аллах. Той я дарява комуто пожелае »”.

— Достойнството на Богатия, който е благодарен и раздава и достойнството на бедния, който е търпелив и върши всичко в името на Аллах.

— Значимостта на повеляването на одобряваното и забраняването на порицаваното в мюсюлманската общност. Това е от нещата, които са фарз-кифāйа, тоест, ако никой не го изпълнява, грях се пише на всички, а ако някои от мюсюлманите го изпълнят, грехът от другите отпада. Това не е специфично само за определена категория мюсюлмани.

— Доброто съжителство със съпругата и отдаването на онова, което й е дължимо. Осигуряването на нейното спокойствие и заможен живот. Доброто съжителство с мъжа и признаването на неговите достойнства и изразяването на благодарност за неговата добрина.

— Поощряването на питането за нещата, от които мюсюлманинът има полза и се издига по степените на пълноценността.

— Питащият има право да пита за доводите, които той не знае, ако е уверен, че попитаният няма да посрещне това с неодобрение и ако в питането няма нещо неприлично.

— Поясняването на доводите за учащия, особено що се отнася до тези, които той не знае, за да се запомни по-добре и да се изпълнява по-добре.

— Законността на аналогията (кияс) и извеждането на предписание като се сравнява с нещо, което е подобно на него или е като него.

ЗАБРАНЯВАНЕТО НА ПОТИСНИЧЕСТВОТО

«يا عبادي إنّي حرّمت الظلم على نفسي وجعلته بينكم محرما فلا تظالموا.

يا عبادي كلكم ضالّ إلا من هديته، فاستهدوني أهدكم.

يا عبادي كلكم جائع إلا من أطعمته، فاستطعموني أطعمكم.

يا عبادي كلكم عار إلا من كسوته، فاستكسوني أكسكم.

يا عبادي إنكم تخطئون بالليل والنهار؛ وأنا أغفر الذنوب جميعا، فاستغفروني أغفر لكم.

يا عبادي إنكم لن تبلغوا ضرّي فتضرّوني، ولن تبلغوا نفعي فتنفعوني.

يا عبادي لو أن أولكم وآخركم وإنسكم وجنكم كانوا على أتقى قلب رجل واحد منكم ما زاد ذلك في ملكي شيئا.

يا عبادي لو أن أولكم وآخركم وإنسكم وجنكم كانوا على أفجر قلب واحد منكم ما نقص ذلك من ملكي شيئا.

يا عبادي لو أن أولكم وآخركم وإنسكم وجنكم قاموا في صعيد واحد، فسألوني، فأعطيت كل واحد مسألته ما نقص ذلك مما عندي إلا كما ينقص المخيط إذا أدخل البحر.

يا عبادي إنما هي أعمالكم أحصيها لكم ثمّ أوفيكم إيّاها، فمن وجد خيرا فليحمد الله، ومن وجد غير ذلك فلا يلومنّ إلا نفسه» — رواه مسلم.



От Абу Зарр ал-Гиффāри (Аллах да е доволен от него) е предадено, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Всевишния Аллах каза:

«О, раби Мои, Аз забраних потисничеството за себе си и го забраних между вас, така че, не се потискайте.

О, раби Мои, вие всички сте заблудени освен онези, които Аз напътих, затова Ме молете за напътствие и Аз ще ви напътя.

О, раби Мои, вие всички сте гладни освен онези, които Аз нахраних, затова Ме молете за храна и Аз ще ви нахраня.

О, раби Мои, вие всички сте голи освен онези, които Аз облякох, затова Ме молете за облекло и Аз ще ви облека.

О, раби Мои, всички вие вършите грях и денем, и нощем, а Аз опрощавам всички грехове, затова Ме молете за прошка и Аз ще ви простя.

О, раби Мои, вие не ще достигнете до вредата Ми, та да Ми навредите, и вие н ще достигнете до Моята полза, та да Ми помагате.

О, раби Мои, дори първият и последният от вас, и хората, и джиновете да са толкова Богобоязливи, колкото най-Богобоязливото сърце на човек, всичко това не ще прибави нищо към Моето владение.

О, раби Мои, дори първият и последният от вас, и хората, и джиновете да са толкова злонамерени, колкото най-злонамереното сърце на човек, всичко това не ще намали нищо от Моето владение.

О, раби Мои, дори първият и последният от вас, и хората, и джиновете да застанат на едно място и Ме попитат, Аз ще дам на всеки според молбата му и това не ще намали с нищо онова, което е у Мен, освен както ако една игла бъде вкарана в морето.

О, раби Мои, именно това са вашите дела, които Аз записвам за вас, а след това ви въздавам според тях. Който намери добро, нека възхвалява Аллах, а който намери друго, да не обвинявай никой друг освен себе си».” — Хадис, предаден от Муслим.

Муслим разказва този хадис в глава “Добротата” (ал-Бирр), раздел “Забраняването на потисничеството” (Тахриму-з-зулм), номер 2577.

Значимост на хадиса:

Това е един свещен хадис (кудси). Той съдържа велики принципи за дейностите на тялото, за дейностите на сърцето и за ислямската етика. Ан-Науауи, в книгата си “ал-Азкāр” казва, че когато Абу Идрис ал-Хулāни — неговият разказвач от Абу Зарр — му разказвал този хадис, заставал на колене от възвеличаване на този хадис. Разказвачите от иснада на този хадис са от Дамаск. Ахмед ибн Ханбел казва: “Жителите на Шāм нямат по-възвишен хадис от него”.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“حرّمت الظلم” (Харрамту-з-зулме — Аз забраних потисничеството) — “Зулм” означава нещо да се постави не на мястото си. “Зулм” е нарушаване на границите или нарушаване правата на хората. Той е невъзможен е за Всевишния Аллах. Изразът “забраних потисничеството” означава: То не се случва от Мене, Аз съм над него и се абстрахирам от него.

“ضالّ” (Дāллун — заблудени) — преди да бъдат изпратени пророците, вие не знаете нищо за законите.

“إلا من هديته” (Илля мен хедейтуху — освен онези, които Аз напътих) — които ръководих към онова, с което бяха дошли пророците и им помагах.

“أحصيها لكم” (Ухсийхā лекум — Аз записвам за вас) — водя на отчет в Своето знание и записващите ангели.

“ثمّ أوفيكم إيّاها” (Сумма уваффийкум иййāхā — а след това ви въздавам според тях) — въздавам ви отплатата за тях в Съдния ден.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. Определение за кудси хадис (свещен хадис).

Кудси хадис е хадис, смисълът на който е от Всемогъщия и Велик Аллах, а думите от Пророка Аллах да го благослови и с мир да го дари). Начините за предаване на кудси хадис са: или посредством Джибрил (Аллах да го приветства), или посредством откровение, или посредством вдъхновение или посредством сънищата. Кудси хадис не се различава от другите пророчески хадиси освен с това, че в иснада се споменава, че хадисът е от Аллах. Тази относителност към Аллах в тези хадиси е стилистична, тъй като Той е говорителят поначало. Понякога тези хадиси могат да се отнасят и до Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), защото той е този, който ги известява от Аллах.

От определението за кудси хадис става ясно, че те се различават от Корана. Ето и най-съществените различия между тях:

  а) Свещеният Коран е чудо и със словата и със смисъла си, докато кудси хадис не е чудо;

  б) с прочитането на Свещения Коран молитвите са правилни, докато с прочитането на кудси хадис молитвите не само, че не са правилни, но и се анулират;

  в) който отрича Свещения Коран става неверник, а този, който отрича кудси хадис става фāсик (нечестив);

  г) в Свещения Коран и думите и смисълът са от Аллах, докато думите в кудси хадис са от Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), а смисълът е откровение от Всевишния Аллах;

  д) предаването на Свещения Коран по смисъл не е позволено, докато при кудси хадис това е позволено;

  е) Свещеният Коран се докосва след като се вземе абдест, докато за докосването кудси хадис няма такова условие;

  ж) не е разрешено на човек, който е джунуб да чете Коран или да го носи, а кудси хадис може да се носи и да се чете;

  з) който прочита една буква от Книгата на Аллах, на него му се пишат десет добрини, а при кудси хадис няма такава награда само за прочитането му;

  и) Свещеният Коран не е правилно да се продава (по едно мнение на Имāм Ахмед) или се порицава продаването му (при шāфиитите), а за продаването на кудси хадис няма забрана и не се порицава.

Свещените хадиси (кудси хадис) са повече от сто. Някои учени са ги събрали в една книга. Един такъв учен е ‘Али ибн Балбāн, а книгата му се нарича: “ал-Макāсид ас-сенийя фи-р-ахāдис ал-иляхийя”, в която авторът е събрал сто хадиса.

2. Аллах забранява потискането за себе си.

Думите на хадиса са ясни относно това, че Аллах е забранил на себе си потискането на хората: “Аз забраних потисничеството за себе си”. В свещения Коран тази забрана също е ясна. Всевишния казва: “...И не съм угнетител на рабите”, (Кāф: 29). Също: “Аллах не угнетява хората с нищо...”, (Юнус: 44). Също: “Аллах не угнетява дори с тежестта на прашинка...”, (ан-Нисā’: 40).

3. Потискането е забранено и за хората.

Всевишния Аллах е забранил хората да се потискат и да се угнетяват помежду си. Забранено е на всеки човек да угнетява другия. И въпреки че потискането е абсолютно забранено, то е два вида:

  а) потискане на себе си;

Най-голям гнет човек причинява на себе си, когато приравнява други с Аллах. Всевишния казва: “...Съдружаването е огромен гнет”, (Лукмāн: 13). Защото този, който приравнява някого с Аллах, той прави така, че сътвореното да се равнява на Твореца. Той служи на сътвореното наред с Твореца, който няма никакъв съдружник.

След приравняването с Аллах идат големите и малки грехове. В тях има угнетяване за самия човек, защото те въвеждат човека в мъчения и провали и в земния, и в отвъдния свят.

  б) потискане на другите.

Забраната за този вид се повтаря в много хадиси от Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари). В хадис от двата достоверни сборника с първоизточник ‘Абдуллах ибн ‘Омар (Аллах да е доволен от него и от баща му) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Потискането е мрак в Съдния ден”. В друг хадис, пак в тях, с първоизточник Абу Муса ал-Еш‘ари се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Наистина Аллах дава отсрочка и дълъг живот на потисника, но когато го сграбчи, той не може да се отскубне от Него [и никой не може да го избави от Него]”. След това прочел: “Така сграбчва твоят Господ, щом сграбчи селищата, когато угнетяват. Той сграбчва болезнено, силно”, (Худ: 102).

Няма съмнение, че въдворяването на справедливост в отношенията между хората и премахването на потисничеството между тях, са едни от най-важните цели на исляма. Това е така, защото справедливостта е основата, върху която може да се издигат огромните замъци на каквото и да е управление или цивилизация. Така, както и потисничеството е причина за упадъка на общностите, за унищожаването на цивилизациите и за загубването на щастието в този живот. Също така, то е причина за навличане на гнева на Всевишния Аллах в Отвъдния живот.

4. Усещането на потребност от Аллах.

Всички хора имат потребност от Аллах както за придобиването на благата, така и за отблъскването на вредите в този и в отвъдния свят. В този свят те имат крайна нужда от напътствието на Аллах и Неговите средства за съществуване. В отвъдния свят те имат нужда от милостта на Аллах. Мюсюлманинът се приближава към Аллах като показва своята нужда и потребност. И тогава неговото служене на Аллах, Господа на световете, се проявява в една от следните форми:

  а) молба;

Всевишния Аллах обича хората да показват своята нужда от Аллах и да Го молят за всички свои потребности, и за този свят, и за отвъдния, както за храна, вода и облекло, така и за напътствие и опрощение. В един хадис се казва: “Молете Аллах за всяка ваша потребност, дори и за каишката на вашите сандали, ако се скъса”.

  б) искане на напътствие;

  в) цялостно подчинение.

А това се постига, когато човек се въздържа от всичко, което Всевишния Аллах е забранил и когато изпълнява всичко, което Всевишния Аллах е повелил.

ВСЯКО ДОБРО Е МИЛОСТИНЯ

«الطهور شطر الإيمان، والحمد لله تملأ الميزان، وسبحان الله والحمد لله تملآن — أو تملأ — ما بين السماوات والأرض، والصلاة نور، الصدقة برهان، الصبر ضياء، والقرآن حجة لك أو عليك، كل الناس يغدو، فبائع نفسه، فمعتقها أو موبقها» — رواه مسلم.

От Абу Мāлик ал-Хāрис ибн‘Āсим ал-Еш‘ари (Аллах да е доволен от него) е предадено, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Чистотата е половината от вярата. “Ел-Хамду лиллях” (слава на Аллах) изпълва везната. “Субхāнеллах уа-л-хамду лиллях” (Пречист е Аллах и слава на Аллах) изпълва онова, което е между небесата и земята. Молитвата е сияние. Милостинята е доказателство. Търпението е светлина. Коранът е довод за теб или срещу теб. Всеки човек започва деня си и продава душата си, [при което] или я освобождава, или я погубва”. — Хадис, предаден от Муслим.

Муслим разказва този хадис в началото на глава “Чистотата” (ат-Тахāра), раздел “Ползите от абдеста” (Фадлу-л-уду)., номер 223.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“الطهور” (Ат-Тухур — чистотата) — извършване на действие, с което човек се подготвя за молитва, като вземането на абдест или гусул; или премахването на нечистота от дрехата, тялото или мястото; или само вземането на абдест [тези значения ще се имат предвид и по-нататък, когато се използва думата чистота].

“شطر” (Шатру — половина) — в друг ривает при Ахмед и Тирмизи се казва “الطهور نصف الإيمان ”, вместо “шатр” се използва “нисф” (половина).

“الحمد لله” (Ел-хамду лиллях — Слава на Аллах) — възхваляване на Всевишния Аллах в знак на благодарност за благата, които е дал. Тук се има предвид наградата от споменаването на израза “ел-хамду лиллях”.

“الميزان” (Ал-Мийзāн — везната) — чашата на везната с добрините от везната, с която ще бъдат претеглени делата на хората в Съдния ден.

“سبحان الله” (Субхāнеллах — Пречист е Аллах) — Възвеличаване на Всевишния Аллах и абстрахирането Му от недостатъци. Тук се има предвид наградата от споменаването на израза “Субхāнеллах”.

“الصلاة نور” (Ас-Саляту нур — молитвата е сияние) — “нур” лунната светлина, в която няма топлина и не причинява изгаряне. Молитвата (намазът) води към извършването на добри дела така, както светлината води към безопасния път.

“برهان” (Бурхāн — доказателство) — “бурхāн” се наричат лъчите, излъчвани непосредствено от слънчевото тяло, Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Душата на вярващия излиза от тялото му и около нея има бурхāн, като бурхāна на слънцето”. Именно поради това категоричните доказателства се наричат “бурхāн”, заради тяхната яснота спрямо нещото, което установяват. В конкретния хадис: доказателство за искреността на вярата.

“الصبر” (Ас-Сабр — търпението) — въздържане на душата от онова, което желае, заставянето й да върши онова, което я затруднява и отстояването на истината, въпреки бедите.

“ضياء” (Дийā’ — светлина) — “дийā’” слънчевата светлина, която съдържа топлина и причинява вид изгаряне. Тоест, мъките се премахват с търпението, но то е трудно за понасяне.

“حجة” (Худжджа — довод) — доказателство, аргумент, посредник и твой защитник.

“يغدو” (Йагду — започва деня си) — излиза рано, за да работи за себе си. Ранното излизане е между зазоряването и изгрева на слънцето.

“بائع نفسه” (Бā’и‘ун нефсеху — продава душата си) — или на Всевишния Аллах като му се подчинява, или на сатаната и желанията си като не се подчинява на Всевишния Аллах.

“معتقها” (Му‘тикухā — освобождава я) — избавя я от позор в този живот и от мъчение в задгробния.

“موبقها” (Мубикухā — погубва я) — унищожава я като извършва грехове, защото след те водят след себе си позор и мъчение.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. Красноречивата мъдрост.

Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е бил надарен с умението да използва многозначни изрази и много често е давал съвети на своите сподвижници с ясни и кратки изрази, направляващи към всичко добро и предупреждаващи за всичко зло, без да има неяснота в някоя дума или нарушаване на смисъла. И този хадис, който разглеждаме не прави изключение. Той съдържа чудесни директиви, красноречиви пророчески мъдрости и съвети, дадени от онзи, който не говори от себе си, защото това е откровение, което му се разкрива. По-нататък, с позволението на Аллах, ще поясним тези съвети.

2. Чистотата и неговата полза.

Чистотата е половината за правилността на ‘ибāдетите и признак за обичта на Всевишния Аллах. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) пояснява, успокоявайки смирените мюсюлмани, че почистването на тялото и дрехите, — което вярващият прави, подготвяйки се за молитва — е важен и ярък знак за неговата вяра, с който той показва, че се подчинява на повелята на Аллах и изпълнява Неговия призив. Всевишния казва: “О, хора, служете на своя Господ, който е сътворил вас…”, (ал-Бакара: 21). Също: “О, вярващи, когато станете за молитвата, измийте лицето и ръцете си до лактите, и обършете главата, и измийте нозете си до глезените. И ако сте омърсени, почистете се ...”, (ал-Мā’ида: 6). Също: “И дрехите си почиствай”, (ал-Муддессир: 4). Така че, вярващият става и понася неприятностите, за да застане пред Всевишния Аллах чист и изряден, с добър аромат и добър облик, както Аллах е бил добър в неговото творение. По този начин той бива заобичан от Аллах. Всевишния казва: “...Наистина Аллах обича каещите се и обича пречистващите се.”, ал-Бакара: 222).

  а) половината от вярата;

Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) пояснява, че наградата от очистването — чрез абдест и други — при Всевишния Аллах се увеличава и достига половината на наградата от вярата. Това е така, защото вярата премахва предишните големи и малки грехове, а чистотата — по-специално абдестът — премахва предишните малки грехове, и затова тя е като половината от вярата.

В хадис, предаден от Муслим с първоизточник ‘Осмāн (Аллах да е доволен о него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Който вземе абдест и го направи по един добър начин, неговите грехове излизат от тялото му...”.

Също, вярата е очистване на вътрешността от духовните нечистоти като приравняването на други с Всевишния Аллах, лицемерието и други подобни, а чистотата, за която говорим е очистване на външността от осезаемите нечистоти, поради което в Съдния ден то ще бъде един от отличителните знаци на вярващите. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “В Съдния ден моята общност ще бъде призована в сияйни лица, ръце и крака от следите на абдеста. Ако някой от вас може, нека удължи сиянието си” — муттафак ‘алейхи. “Сияние” — в оригиналния текст е използвана дума, буквалният превод на която означава: “белотата, която конят има на челото и краката си”.

  б) чистотата е половината от молитвата;

Има учени, които другояче тълкуват “вярата”, спомената в хадиса, и казват, че тук тя има значение “молитвата”. Те се аргументират с айета: “...А Аллах не би погубил вярата ви ...”, (ал-Бакара: 143). Тоест, молитвата, която сте изпълнили, обърнати с лице към Йерусалим. Те казват: “Чистотата е половината от вярата”, тоест половината от молитвата, защото чистотата е условие за правилността на молитвата, а условието е като половината от нещото.

  в) абдестът е ключът за Рая;

В Свещения Коран се споменава, че причината, поради която неверниците ще влязат в Огъня е тяхното неприсъединяване към редиците на мюсюлманите. Всевишния Аллах казва: ““Какво ви отведе в Преизподнята?” Ще рекат: “Ние не бяхме сред отслужващите молитвата”, (ал-Муддессир: 42-43). Така че молитвата е избавителката от Огъня, тя е пътят за преминаване към Рая и тъй като чистотата е ключът за молитвата, благодарение на това, тя се превръща и в ключ за Рая. В хадис, предаден от Муслим се казва: “Ако един мюсюлманин вземе абдест и го направи по един добър начин, след това стане и изпълни два рекята намаз, като подходи към него със своето сърце и лице, Раят за него е задължителен”. В хадис, предаден също от него, се казва: “За всеки от вас, който вземе абдест, и го направи по един добър начин, а след това каже: “Ешхеду ен ля иляхе илляллах, уа ешхеду енне Мухаммеден ‘абдуху уа расулюху” (Свидетелствам, че няма друг Бог освен Аллах и че Мухаммед е Негов раб и пророк), ще се отворят осемте врати на Рая и той ще влезе от която пожелае”.

  г) от качествата на вярата;

Абдестът е едно от тайните качества, което се съблюдава единствено от вярващите. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Единствено вярващият се безпокои за абдеста” — хадис, предаден от Ибн Мāдже и Хāким. Защото е нещо, което не може да се види, да не говорим за неприятностите, които съдържа самото му вземане. Именно поради това, този, който го съблюдава ще бъде от първите, които ще влязат в Рая.

В хадис, предаден от Ибн Хузайма в неговия достоверен сборник се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) веднъж, когато се събудил, извикал Билял и казал: “Ей, Билял, с какво ме изпревари към Рая? Вчера влязох в Рая и чух твоят шум пред мен”. А Билял отговорил: “О, Пратенико на Аллах, След всеки езан, който прочитам, изпълнявам два рекята намаз. След всяко разваляне на абдеста, аз го подновявах на момента”. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казал: “Ето с това”.

  д) чистотата е емāнет[1];

В хадис, предаден от Ибн Мāдже с първоизточник Абу Еййуб ал-Енсāри (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Петкратните молитви, петъчният намаз до другия петъчен намаз и изпълняването на емāнета, са изкупление за всичко, което е между тях”. Попитали: “А какво е изпълняването на емāнета?” Той отговорил: “Изкъпването (гусл) след дженāба[2], защото дженāба е под всяко косъмче”. В хадис с първоизточник Абу ад-Дардā’ (Аллах да е доволен от него) се казва: “Тя е единственото нещо от религията, което Всевишния Аллах е поверил на хората да опазят”. Защото чистотата е нещо, което е морално и правно, отнасящо се до тялото. Тя е нещо, което се вижда единствено от Всевишния Аллах и се знае единствено от самия човек. Тя се нарушава единствено чрез деяние и умисъл на самия човек и се предполага, че никой не е запознат с това деяние освен него, освен това и умисълът е нещо, което е тайно. Именно поради тези причини премахването на омърсяването с очистването се счита за част от изпълняването на емāнета.

е) чистотата на сърцето.

Осезаемата чистота няма стойност, ако не е съпроводена от морална чистота. Именно поради това телесната чистота на вярващия трябва да е съпроводена и от сърдечна чистота, от добро намерение, правилен умисъл и правилни дела. Газāли казва, че думата “чистота” в този хадис означава чистота на сърцето от злобата, завистта, ненавистта и останалите болести на сърцето, защото вярата получава своя завършен вид по този начин. Той я тълкува още и като въздържане от греховете. Ето какво казва племето на Лут (Аллах да го приветства) по негов адрес и по адрес на неговото семейство, когато ги описват, че те се въздържат и не вършат техните извращения: “...Те били хора, които се пазят чисти”, (ал-А‘рāф: 82) и (ан-Немл: 56).

3. Споменаването на Всевишния Аллах и благодарността към Него.

Изразяването на благодарност към Всемогъщия и Велик Аллах се постига с честото му споменаване, особено с формулировките и думите, които е използвал Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари). Наградата от това споменаване в Съдния ден ще запълни чашката на добрите дела на везната, те ще натежат повече отколкото греховете и човек ще бъде от избавилите се и от приближените към Всевишния Аллах. Особено, ако споменаването съдържа формулировките “субхāнеллах”, “ел-хамду лиллях”, “ля иляхе илляллах” и “Аллаху акбар”.

“‘Ел-Хамду лиллях’ изпълва везната. ‘Субхāнеллах уа-л-хамду Лиллях’ изпълва онова, което е между небесата и земята”. А при Муслим и при други: “‘субхāнеллах’ и ‘Аллаху акбар’ изпълват небето и земята”. А при Тирмизи: “‘Ля иляхе илляллах’ отива при Аллах без никаква преграда”.

Съществуват много хадиси, в които се говори за ползите на тези четири израза. В Муснад на Имāм Ахмед (Аллах да се смили над него) има хадис с първоизточници Абу Са‘ид и Абу Хурайра (Аллах да е доволен и от двамата), в който се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Аллах избра от всички думи четири израза: ‘Субхāнеллах’, ‘Ел-хамду лиллях’, Ля иляхе илляллах’, ‘Аллаху акбар’. Този, който каже ‘Субхāнеллах’ на него му се пишат двадесет добрини и се премахват двадесет грехове. Който каже ‘Аллаху акбар’ печели същото. Който каже ‘Ля иляхе илляллах’ печели същото. Който каже ‘Ел-Хамду лиллях’ печели същото. А този, който каже “Ел-Хамду лилляхи рабби-л-‘āлемийн’ без никой да го накара, на него му се пишат тридесет добрини и се премахват тридесет грехове”.

И така, всеки, който изговаря гореспоменатите изрази с езика си, който е убеден и вярва с цялото си сърце и душа в това, което изговаря, който възпроизвежда в ума и мисълта си техните значения, той спечелва огромна награда. И ако тази награда бе осезаема и можеше да се измери по обем, щеше да се види, че тя запълва разстоянието между небесата и земята и че тя има стълби, по които човек може да се изкачва към по-високите “етажи”. В хадис, предаден от Тирмизи с първоизточник Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал): “Каже ли човек ‘Ля иляхе илляллах’, за него се отварят вратите на небето, за да стигне до ‘Арш, ако големите грехове били избегнати”. “‘Арш” е таванът на най-високата част (фирдаус) от Райските градини, а този, който достигне до него, той се установява в най-прекрасното жилище и се удостоява с най-възвишеното щастие.

Учените са казали: “Тези четири израза са ‘непреходните праведни дела’, за които Всевишния Аллах казва: ‘Имотите и децата са украсата на земния живот, но непреходните праведни дела са най-доброто за въздаяние при твоя Господ и са най-доброто за надежда’ [ал-Кехф: 46]. Това са онези неща, наградата за които остава при Всемогъщия и Велик Аллах, расте и се увеличава. И те са по-добри от Богатствата, семейството и децата”.

— Успокояването на сърцето:

По време на споменаването човек трябва, доколкото е възможно, да усеща със сърцето си и да разбира значенията на изговаряните изрази, за да може то да остави своята следа в неговата душа, сърцето да се успокои и поведението му да се поправи: “Онези, които вярват и сърцата им се успокояват при споменаването на Аллах. О, да, при споменаването на Аллах сърцата се успокояват”, (ар-Ра‘д: 28).

  — Зачестяването на споменаването:

Вярващият има крайна нужда от успокояване на сърцето и стабилизиране на душата му, поради което той трябва да зачестява споменаването на Всемогъщия и Велик Аллах, за да може винаги да има връзка с Него, да Му се опира, да черпи от Неговата помощ и подкрепа и да Го моли за прошка и милост и за да може Всевишния Аллах да го споменава в Своите владения, с което да го покрие със Своята милост и милосърдие и да го води по пътищата към напътствието и истината: “О, вярващи, често споменавайте Аллах! И Го прославяйте сутрин и вечер! Той е, Който ви благославя, и Неговите ангели, за да ви изведе от тъмнините към светлината. Към вярващите Той е милосърден”, (ал-Ахзāб: 41-43).

“Сутрин”: при изгрева на слънцето. “Вечер”: когато склони да залезе. С думите “сутрин и вечер” се има предвид през цялото време.

4. Молитвата е сияние.

Молитвата е ясно установен фарз и един от главните съставни елементи на исляма. Тя, както пояснява Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари), е сияние. Тя сочи на човека пътя към доброто и го предпазва от греховете, тя го напътства към правилния път. Всевишния казва: “...Молитвата предпазва от покварата и порицаваното ...”, (ал-‘Анкебут: 45). Тя е абстрактно сияние, с което се осветяват пътищата на напътствието и истината, така както с материализираната светлина се осветява пътят за следване на вярната насока и безопасно придвижване. Това сияние дава възможност на мюсюлманина да се сдобие с величие и красота в земния живот, а в Съдния ден лицето му да излъчва светлина: “...Светлината им ще се устремява пред тях и в десниците им ...”, (ат-Тахрим: . Това ще е така, защото онзи, който бива честен спрямо Всевишния Аллах и всеки ден по пет пъти застава пред Него, изпълнен с почит, който бива честен с хората и се отличава със своето възпитание и поведение, със своята набожност и Богобоязливост, на лицата на такива хора Всемогъщият и Велик Аллах поставя сияние, така както е поставил сияние и в техните сърца. Всевишния казва: “...Техният белег е по лицата им от следите на поклоните ...”, (ал-Фатх: 29). В хадис марфу‘, предаден от Табарāни с първоизточник ‘Ибāда ибн ас-Сāмит (Аллах да е доволен от него) се казва: “Ако човек съблюдава молитвата си като взема абдест както трябва, изпълнява рукютата, седждетата и четенията в нея както трябва, тя ще му каже: ‘Нека Аллах те опази така, както ти ме опази’, и ще се издигне с него към небето, цялата в светлина, ще стигне чак до Всемогъщия и Велик Аллах и ще се застъпи за своя човек”.

  — Сиянието на джемā‘ата (колектива) и джамията.

Ако мюсюлманинът съблюдава изпълняването на молитвата да е с джемā‘ат, той се сдобива със сияние над сиянието и ако това става в джамия, сиянието се запълва и се постига спасение и предимството да е заедно с приближените към Аллах праведници при влизането в Рая. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Който изпълнява петте молитви в джемā‘ат, ще премине по моста Сирāт като мълния в началото на групата на първенците и в Съдния ден ще дойде като луната по време на пълнолуние”, хадис, предаден от Табарāни. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Благовествай онези, които в мрака вървят пеша към джамиите, с цялостно сияние в Съдния ден”, хадис, предаден от Абу Дāуд и Тирмизи.

  — Радост за окото и избавяне от мъки.

Молитвата е връзката на човека със своя Господ. Тя е неговият таен разговор със Създателя, за което е и радост за окото на Богобоязливите. Те намират в нея спокойствие, успокоение и безопасност. Те бързат към нея всеки път, когато ги обземе притеснение, болка или мъка и как не, когато черпят от източника на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), който казва: “Радостта за моите очи бе сторена да е в молитвата”, хадис, предаден от Ахмед и Несā’и. “Радостта за моите очи”: онова, което радва душата ми и на което се наслаждават очите ми. Който, когато бил разтревожен, обезпокоен, опечален и потиснат от нещо, казвал: “Ей, Билял, чети икāмет за молитва и ни дай да си отдъхнем с нея”, хадис, предаден от Абу Дāуд.

5. Милостинята е доказателство.

Милостинята е ясно доказателство за истинността на вярата, а хубавото намерение, което я съпровожда е признак за наличието на вяра, достигнала своята зрялост. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Съществуват три неща, който ги направи вкусва вкуса на вярата: който служи единствено на Аллах, [който вярва в това,] че няма друг Бог освен Аллах и [който] раздава зекята от Богатствата си с хубаво намерение в себе си. Тези неща са негови помощници през всяка година”, хадис, предаден от Абу Дāуд. Причината за това е, че Богатствата са любими за всеки човек и той често бива скъперник, а ако позволи да ги раздаде в името на Аллах, това сочи за истинската му вяра в Аллах и убедеността в Неговите обещания и заплахи.

Чистота и правдивост:

Мюсюлманинът, който е чист и неопетнен от материалните нечистоти, който изразява благодарността си към Аллах със словата си, който отдава дължимото на Аллах като Му служи, е чист и неопетнен също и от духовните нечистоти, най-ярките от които са скъперничеството и свидливостта. Мюсюлманинът винаги е бил щедър и великодушен, добър и с широка ръка. Така че в сърцето на един човек не може едновременно да има скъперничество и вяра. Всевишния казва: “...А които се опазят от скъперничеството на душите си - те са сполучилите”, (ал-Хашр: 9) и (ат-Тагāбун: 19). Именно заради това милостинята — все едно дали е задължителната или доброволната — и раздаването й в името на Аллах и спечелването на Неговото удовлетворение за благотворителни дела и за подпомагане на бедните и на тези, които се нуждаят, е категорично доказателство и ясен признак за истинността на вярата и за това, че този, който го прави е един от сполучилите вярващи. Всевишния казва: “Сполуката е за вярващите, които в своята молитва са смирени и които от празнословието странят, и които милостинята зекят дават”, (ал-Му’минун: 1-4).

6. Търпението е светлина.

В оригиналния текст се казва Търпението е “дийā’”, а дийā’ е светлината, която причинява вид затопляне и изгаряне, като слънчевата светлина, за разлика от лунната, която е чист “нур”, тя е само светлина без изгаряне. Търпението е изгаряща светлина, защото е трудна за понасяне от душите. Човек се нуждае да се напрегне, да се пребори със себе си, да се въздържи и да се възпре от онова, което му се иска.

  Търпението е пътят към победата.

Мюсюлманинът е на прав път, докато продължава да е търпелив. Това е така, защото човек живее на този свят обкръжен от беди и нещастия, а всичко това се нуждае от устояване и сила, защото в противен случай човек изчезва и се погубва. Мюсюлманинът се нуждае от много търпение в живота си: послушанието се нуждае от търпение, въздържането от прегрешенията се нужда е от търпение, понасянето на неприятностите и нещастията се нуждае от търпение. Именно поради това окачествяването с търпението е една сила, с която не може да се сравни никоя друга сила. То е една велика светлина, която осветява пътя на човека и го води към истината и той продължава да следва правилната посока. Именно поради това вярващите са заслужили похвала от Всевишния Аллах, наред с допълнителната награда и въздаяние. Когато възхвалява Ейуб (Аллах да го приветства) Всевишния казва: “И наистина го намерихме търпелив. Прекрасен раб! Той винаги се обръщаше към Нас”, (Сāд: 44). Също: “...И благовествай търпеливите, които, щом беда ги сполети, казват: “Ние на Аллах принадлежим и при Него се завръщаме.” Върху тях има благослов и милост от техния Господ. Те са напътените”, (ал-Бакара: 155-157). Погледнете темата за търпението, обяснена подробно в тълкуването на деветнадесети хадис.

7. Коранът е довод.

Пътят на мюсюлманина е Коранът, неговият водач е Коранът. Той се ръководи по неговото напътствие, той изпълнява неговите повели и се въздържа от неговите забрани, той възприема неговите морални ценности. Който успее да направи това, той може да извлича полза, когато го прочита. Той става негов водач, който го води към спасение на този свят и доказателство в негова защита в Съдния ден. Който страни от този път и се отклонява от директивите на Корана, в Съдния ден Коранът ще бъде неговият обвинител. Колкото повече човек прочита от Корана без да прилага прочетеното, толкова повече се увеличават греховете му, защото самият той свидетелства против него, че се е отклонил от правия път: “Този Коран напътва към най-правото...”,(ал-Исрā’: 9). В хадис, предаден от Муслим се казва: “Оставих сред вас нещо, ако се придържате към него след моята смърт, няма да се заблудите никога: Книгата на Аллах”. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Четете Корана, защото в Съдния ден той ще дойде като застъпник”.

  Лек за вярващия и болест за неверника и лицемера.

Вярващият намира в Книгата на Всевишния Аллах изцеление на физическите и душевни болести всеки път, когато я прочита и се замисля над прочетеното, той осветява своята душа, намира успокоение и в неговите жили протича животът. Когато неверникът чуе Корана, той се плаши, обзема го печал си мисли, че смъртта го е настигнала. Всевишния казва: “И низпославаме в Корана това, което е изцеление и милост за вярващите, а на угнетителите той надбавя само загуба”,(ал-Исрā’: 82). Някой от предците е казал: “Никой не е останал незасегнат от Корана, ако е бил заедно с него, той или ще намери спокойствие, или ще претърпи загуба”, след което прочел този айет.

  В пътя към Рая.

Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) завършва своите чудесни наставления прекрасни съвети като пояснява видовете хора. Всеки човек започва деня си и го завършва, но тяхното състояние не е еднакво. Някои от тях прекарват нощта или деня си в послушание спрямо Всевишния и Пречист Аллах и в Негово удовлетворение. Те биват честни в отношенията си с Всемогъщия и Велик Аллах и с хората, и по този начин спасяват своята душа от гибел и я избавят от мъчението. Такива хора са с независими души, независима мисъл и ум и с независима воля. Те приемат като единствена цена за своята душа вечният Рай и вечно продължаващото блаженство. Други прекарват нощта или деня си в прегрешения спрямо Всевишния Аллах и в нарушаване на Неговите повели както в личен план, така и в обществен, и с Всевишния Аллах, и с хората, и по този начин те погубват своята душа и я подлагат на опасностите. Те продават своите души на нищожна цена: нещастие в земния живот и вечен затвор в огъня на Ада, в отвъдния, тъй като стават роби на своите страсти и желания и се покоряват на своите дяволи и прищевки: “Всеки човек започва деня си и продава душата си, [при което] или я освобождава, или я погубва”. Всеки човек или се стреми да погуби себе си, или да се освободи. Този, който се стреми да служи на Аллах, той продава своята душа на Аллах и я освобождава от Неговото мъчение. Този, който се стреми да върши грехове спрямо Всевишния Аллах, той продава своята душа за позор и я потопява в греховете, които предизвикват гнева на Всемогъщия и Велик Аллах и Неговото наказание. Всевишния казва: “Кълна се..., и в душата, и в Онзи, Който я е създал, и на нея е посочил [що е] нечестивост и Богобоязливост! Сполучва онзи, който я пречиства. А губи онзи, който се омърсява”, (аш-Шемс: 1,7-10). Смисълът е: сполучва онзи, който пречиства своята душа с послушание спрямо Аллах. Губи онзи, който я хвърля в греховете. Послушанието пречиства душата и благодарение на него, човек се издига. А греховете проникват в душата и я задушават, тя се снижава и сякаш затъва в пръстта. Всевишния казва: “...Кажи: “Губещите са онези, които ще погубят себе си и своите семейства в деня на Възкресението. Да, това е явната загуба!””, (аз-Зумар: 15).

  Свидетелство, което се приема и избавя.

Вярващият търси подкрепа за избавянето си от Огъня в затвърдяването на вярата си и заздравяването на своите убеждения в споменаването на Всевишния Аллах. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Който каже сутрин и вечер: ‘О, Аллах, аз осъмнах, зовейки за свидетел Теб, зовейки за свидетел носачите на Твоя ‘Арш, Твоите ангели и всички Твои творения за това, че Ти си Аллах, няма друг Бог освен Тебе, Ти си единственият, няма равен на Тебе и че Мухаммед е Твоят раб и Твоят пратеник’, Аллах освобождава четвърт от него от Огъня. Който го каже два пъти, Аллах освобождава половината от него от Огъня. Който го каже три пъти, Аллах освобождава три четвърти от него от Огъня. А ако го каже четири пъти, Аллах го освобождава от Огъня”, хадис, предаден от Абу Дāуд. Това е така, защото това свидетелство пробужда в неговата душа страха от Всемогъщия и Велик Аллах, желанието да Му служи и страха от прегрешения спрямо Него. По този начин то става причина за отдалечаването му от Огъня и приближаването му до удовлетворяването на Всемогъщия и Велик Аллах. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Който каже, когато осъмне “субхāнеллахи уа бихамдихи” хиляда пъти, той вече е откупил своята душа от Аллах и още от сетния се ден ще бъде освободен от Огъня”.

  Не се продавайте освен на Всевишния Аллах.

Несъмнено вярващият е великодушен и щедър, достоен и много скъп. Той се съгласява да се продава единствено на Всемогъщия и Велик Аллах, защото не намира сред другите твари някой, който да може да му даде подходящата и прилична цена. И как не, когато сделката между вярващият и неговият Творец се е осъществила още открай време. Всевишния казва: “Аллах изкупи от вярващите душите и имотите им... , за да е техен Раят...”, (ат-Тауба: 111). Именно заради това те се стремят да удовлетворяват Всевишния Аллах и се въздържат от всичко, което Го разгневява, за да се сдобият с цялата сума без да ги изкушава нещо земно, без да се подмамят от Богатства, без да се огъват от заплахи и без да ги възпира страхът от срещата на смъртта. Всевишния Аллах казва: “Някои хора отдават душите си, за да угодят на Аллах. А Аллах е състрадателен към рабите”, (ал-Бакара: 207). Също: “Сред вярващите има мъже, предани в своя обет към Аллах. Някои от тях загинаха в изпълнение на дълга си, а други още чакат. И с нищо на това не измениха”, (ал-Ахзāб: 23). “Загинаха в изпълнение на дълга си”: загинали са като мъченици в името на Аллах.

8. Някои неща, които сочи хадисът.

  — Вярата се състои от слова и дела. Тя се увеличава и намалява. Добрите дела и послушанията я увеличават, греховете я намаляват.

  — Делата ще бъдат премерени. Делата имат качества като лекота и тежест. Това се сочи от текстовете на Корана и хадисите и сред общността има консенсус по този въпрос.

Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Две думи, любими за Всемилостивия, тежащи във везната, леки за езика: ‘Субхāнеллахи уа бихамдихи’ и ‘Субхāнеллахи-л-‘азийм’”, хадис, предаден от Бухāри и Муслим. Казва също: “Най-тежкото нещо, което бива поставено на везната е добрият характер”.

  — Постоянство в изпълняването на молитвите в техните времена, тяхното цялостно изпълняване с всичките им главни съставни елементи (аркāн), със задължителните им елементи (уāджибāт), с нещата, които са от сунната (сунан) и с нещата, които са от благоприличието в тях (āдāб), след цялостното изпълняване на техните условия.

  — Зачестяване на раздаването с благотворителна цел. Подпомагане на нуждаещите се, бедните, вдовиците и сираците, за да може милостинята да бъде наистина в името на Всевишния.

  — Търпеливо понасяне на бедите, особено когато те са в резултат на повеляване на одобряваните дела и забраняване на порицаваните и призоваване към Всевишния Аллах: “...И бъди търпелив към онова, което те сполети...”, (Лукмāн: 17). “Затова и ти бъди търпелив [о, Мухаммед], както търпяха пратениците, удостоени с твърдост...”, (ал-Ахкāф: 35).

  — Коранът е конституцията на мюсюлманина и затова той трябва да се обърне към него, да го прочита и да се стреми да разбира значенията му и да действа в съответствие с него.

  — Мюсюлманинът се стреми да се възползва от своето време и своя живот в послушание на Всевишния Аллах. Той ангажира своята душа единствено със своя Господар, Пречистия Аллах, и с онова, от което има полза за неговия земен и задгробен живот.


[1] Емāнет: нещо, опазването на което ни е поверено; — Б. пр.

[2] Дженāба: вид омърсяване, което постига човек, след полов акт или полюция. Човек в такова състояние се нарича джунуб. — Б. пр.