ШИРОТАТА НА ОПРОЩАВАНЕТО НА ВСЕМОГЪЩИЯ И ВЕЛИК АЛЛАХ

От Енес (Аллах да е доволен от него) е предадено, че той е чул Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) да казва: “Всевишния Аллах каза: О, сине на Адам, щом Ме призовеш и Ме помолиш [за прошка], Аз ще ти простя това, което си извършил, без да се замисля. О, сине на Адам, дори твоите грехове да достигнат до облаците в небето и Ме помолиш за прошка, Аз ще ти простя. О, сине на Адам, дори да дойдеш при Мен с грехове колкото земята и Ме срещнеш, без да съдружаваш с Мен [други божества], Аз ще ти дам опрощение колкото земята”. — Хадис, предаден от Тирмизи, който казал: добър и достоверен хадис.

Тирмизи разказва този хадис в глава “الدعوات” (ад-Да‘уāт — Молитвите), раздел “غفران الذنوب مهما عظمت” (Гуфрāн аз-зунуб махмā ‘азумат — Опрощаването на греховете, колкото и да са големи), номер 3534.

Дāрими го разказва под номер 2791.

Сахāуи, след като изследва този хадис, казва: “Това е добър хадис”.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“Щом Ме призовеш и Ме помолиш”: Докато продължаваш да Ме зовеш и искаш от Мен прошка за греховете си или за нещо друго. Щом Ме зовеш с покорство и отправяш молитви. Призоваването ( دعاء — ду‘ā’) е същността на ‘ибāдетите, а същността на ду‘ā’, е човек да зове Аллах за помощ и подкрепа по отношение на себе си.

“И Ме помолиш”: страхувайки се от наказанието Ми. Ако пожелаеш да ти простя и се уплашиш от Моето величие. Молбата ( رجاء — раджā’) тук е със значение страх. “Раджā’” е очакване на доброто и скорошното му случване.

“Аз ще ти простя”: Ще скрия недостатъците ти и ще премахна греховете ти.

“Това, което си извършил”: Дори и да са много греховете ти, малки или големи.

“Без да се замисля”: Тоест без да Ме притеснява това, че са много. Защото в сравнение с величието на Аллах, престъпленията на хората и греховете им са като малка прашинка или по-малки и от нея.

“Достигнат”: Поради голямото си количество или самата им големина. Това е хипербола за многото грехове, така че ако те бяха физически тела, щяха да запълнят пространството между небето и земята.

“Облаците”: които са ни известни; или най-високата точка в небето, до която погледът на човека може да достигне.

“И Ме помолиш за прошка”: Поискаш от Мене прошка, а тя е предпазване от злините за греховете и тяхното скриване.

“Колкото земята”: С количество, което може да запълни цялата земя.

“И Ме срещнеш”: След като умреш и Ме срещнеш в Съдния ден.

“Без да съдружаваш с Мен [други божества]”: Тоест, бъдейки убеден, че Аз нямам никакъв съдружник във владението Си — нито син, нито отец. И извършвайки делата си само в Мое име.

“Опрощение”: Което е премахването на наказанието и даряването на наградата.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

Този хадис пояснява големината на опрощаването на Всевишния Аллах, за да не се отчаят грешниците от многото им грехове. Същевременно, той не трябва да се разбира, че човек трябва да се потопи в грехове, защото това може да възпрепятства опрощаването. Нека поясним хадиса:

1. Средства за опрощаването.

За опрощаването на допусканите грешки от човека има пътища и средства, ето някои от тях:

—1) Отправяне на призив (ду‘ā’) и очакване на отговора.

Отправянето на ду‘ā’ е нещо, което е повелено, и за което има обещание да й се отговори. всевишния Аллах казва: “И рече вашият Господ: “Зовете Ме, и Аз ще ви откликна!...”, (Гāфир: 60). В хадис, предаден от Тирмизи и други, с първоизточник ан-Ну‘мāн ибн Бешир (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Призивът е служене на Аллах”, след това прочел този айет: “И рече вашият Господ...”. Щом Всевишния Аллах удостои някой човек да отправи призив към Него и да Го моли, той го удостоява и с приемане на неговия призив и неговите молби. В марфу‘ хадис, предаден от Табарāни, се казва: “Който бъде удостоен да отправи молба, той ще бъде удостоен и с приемане на молбата му, защото всевишния Аллах казва: « Зовете Ме, и Аз ще ви откликна!»”. В друг хадис се казва: “Щом Аллах отвори за човека вратата на призоваването, Той отваря за него и вратата на отговарянето”.

—2) Условия за отговарянето на призоваването, пречки и етични норми:

Призоваването е причина, която изисква да му се отговори, когато условията са налице и няма пречки за това. Отговарянето на призоваването може да не е цялостно, ако някои условия не са налице или има някои пречки за това. Нека разгледаме тези условия:

а) присъствието и надеждата;

Едно от най-важните условия е да има присъствие на духа и сърцето наред с очакването на отговора от Всевишния Аллах.

В хадис, предаден от Тирмизи, с първоизточник Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Зовете Аллах и бъдете убедени, че Той ще ви откликне. Всевишния Аллах не приема призива на този, чието сърце е небрежно и невнимателно”.

В хадис, предаден от Ахмед в неговия Муснед, с първоизточник ‘Абдуллах ибн ‘Омар (Аллах да е довел от него и баща му) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Сърцата имат съдържание, някои от тях са по-внимателни от други. Когато молите всемогъщия и Велик Аллах за нещо — о, хора — , молете Го, бъдейки убедени, че ще ви се отговори. Аллах не отговаря на човек, който Го моли с небрежно сърце”.

Един от признаците за надеждата е доброто покоряване. Всевишния казва: “Които повярваха и които се преселиха, и се бореха по пътя на Аллах, те се надяват на милостта от Аллах. Аллах е опрощаващ, милосърден”, (ал-Бакара: 218).

б) решимостта в молбата и зова;

Тоест човек трябва да моли Аллах с искреност, решителност, увереност и постоянство. Искането не трябва да е колебливо нито в сърцето, нито в изричаното. В хадис, предаден от Муслим, се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е забранил на този, който отправя молба или моли за прошка, да казва в молбата или покайването си: “О, Аллах, прости ми ако искаш. О, Аллах, смили се над мен ако искаш”. А наредил да бъде силен в зова си, защото Аллах прави онова, което Той пожелае и никой не може да Го принуди.

В достоверен хадис, предаден от Тирмизи, се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Ако някой отправи молба да не казва: О, Аллах, ако пожелаеш, прости ми. А да бъде решителен и нека придаде значимост на желанието, защото Всевишния Аллах не счита за голямо онова, което дарява”.

в) настойчивост в молбата;

Всевишния Аллах обича рабът да обявява предаността си към Него и нуждата си от Него, за да му откликне и да му се отзове на искането. Щом човек е настойчив в молбата си, щом копнее да му се отговори и го е страх, той е близо до отговора. Ако някой почука на врата, скоро тя му се отваря. Всевишния Аллах казва: “...И Го зовете със страх и копнеж! Милостта на Аллах е близо до добродетелните”, (ал-А‘рāф: 56). В марфу‘ хадис, предаден от Хāким в неговия Мустадрак, с първоизточник Енес се казва: “Не се отказвайте от зова на Аллах, този, който зове Аллах не ще бъде погубен”. В хадис, предаден от Ибн Мāдже, се казва: “Който не иска от Аллах, Той му се ядосва”. В предания се казва, че когато някой призове Аллах и Го обича, Той ще каже: “Ей, Джибрил, не бързай да му изпълниш молбата, защото обичам да слушам гласа му”.

г) прибързването и отказването от призоваването;

Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е забранил на човек да избързва и да се отказва от отправянето на призив към Аллах поради закъсняването на отговора, защото това е едно от нещата, които възпрепятстват откликването на неговата молба, дори и да чака дълго. Това е така, защото Всевишния Аллах обича онези, които са настоятелни в молбите си. Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “На всеки от вас му се отговаря на молбата щом не избързва и не казва: Молих се на моя Господ, но не ми отвърна.” — Муттафак ‘алейхи.

д) храната, която е халāл.

Една от най-важните причини за отговарянето на молбата е храната на човека да е от халāл и да е осигурена по законен начин. Една от пречките да не се приема молбата е човекът да не обръща внимание на храната си: дали е от харāм или от халāл. В хадис, предаден от Муслим и други, се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “...След това спомена човека, който ... протяга ръце към небето: “Господи, Господи!”, а храната му била от забранената, пиел е от забраненото, обличал се със забраненото и се препитавал със забраненото. Как тогава да му се изпълни [молбата]?!”. В хадис, предаден от Табарāни в неговия ал-Му‘джам ас-сагир, се казва: “Ей, Са‘д, нека храната ти бъде от халāл и молбите ти ще бъдат изпълнени”.

2. Искането на опрощение.

Едно от най-важните неща, които човек трябва да иска от Аллах, е да му прости греховете и онова, което ще последва от това, като спасяването от Огъня и влизането в Рая. В хадис, предаден от Абу Дāуд и други, се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Все около това говорим”. Тоест, все за искането да се влезе в Рая и спасението от Огъня. Абу Муслим ал-Хулāни казва: “При всяка мисъл за молитва се сещам за Огъня и я отклонявам към молене на Аллах за закрила от него”.

3. Ако човек иска единствено онова, в което има добро за него.

Една от милостта на Всевишния Аллах към своя раб е той да иска от него осъществяването на някаква светска нужда. В такъв случай Аллах или му изпълнява желанието, или го заменя с нещо, което е по-добро от онова, което той желае, например: да отклони от него някакво зло; или да му го запази за отвъдния свят; или благодарение на това искане, да му прости един грях. В хадис, предаден от Ахмед и Тирмизи, с първоизточник Джāбир, се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Аллах [или] отговаря на искането на всеки, който го зове, или премахва от него злина, подобна [по големина] на поисканото нещо, щом не е поискал да извърши грях или да прекъсне родствена връзка”. В хадис, предаден от Ахмед в неговия Муснед и от Хаким в неговия Мустадрак, с първоизточник Абу Са‘ид (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “На всеки мюсюлманин, който отправя молитва (ду‘ā’), която не е за нещо греховно или за прекъсване на родствена връзка, заради нея Аллах му дава едно от следните три неща: или скоро да му даде каквото е поискал; или да му го запази за отвъдния живот; или да премахне една злина от него, равна на поисканото нещо”. Когато сподвижниците чули тези думи, възкликнали: “Тогава ще го правим често”. А той казал: “Аллаху акбар”. В преданието на Табарāни, вместо “или да премахне една злина от него, равна на поисканото нещо”, се казва: “или заради нея да му прости един извършен грях”.

4. Някои етични правила за отправянето на призив към Аллах.

Избирането на най-подходящите времена.

Предварителното вземане на абдест.

Разкаянието (тауба).

Обръщането по посока на Кибла и вдигането на ръце към небето.

Започването с “елхамду лиллях”, “Аллахумма салли ...” и “Аллахумма бāрик...”.

По средата и накрая пак да се кажат “Аллахумма салли ...” и “Аллахумма бāрик...”, и да се завърши с “Āмин”.

Да не конкретизира единствено себе си в своята ду‘ā’, а да я стори всеобща.

Да вярва в Аллах и да се надява, че Той ще му отговори на призива.

Признаването на греховете.

Снишаването на гласа.

5. Молбата за прошка, колкото и да са големи греховете.

Греховете на човека колкото и да са големи, то милостта на Всевишния Аллах и Неговата прошка са много по-големи. В сравнение с милостта и прошката на Всевишния Аллах греховете са нищожно малки. В хадис, предаден от Хāким, с първоизточник Джāбир (Аллах да е доволен от него) се казва, че един мъж дошъл при Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), който се вайкал и казвал: “Ох, горко на мен заради греховете ми”, той повтарял тези думи. Като го чул Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) му казал: “Кажи: О, Аллах, опрощаването Ти е по-голямо от греховете ми. На милостта Ти се надявам, не на делата си”. Мъжът ги казал. След това му казал: “Още веднъж”. И мъжът още веднъж ги повторил. След това му казал: “Още веднъж”. И мъжът още веднъж ги повторил. След това му казал: “Стани, Аллах вече ти прости”.

6. Молбата за опрощаване в Корана.

В Корана много често се споменава опрощаването.

Понякога то се повелява, Всевишния казва: “...И молете Аллах за опрощение! Аллах е опрощаващ, милосърден”, (ал-Музземмил: 20). Също: “И да молите за опрощение своя Господ. Сетне се покайте пред Него...”, (Худ: 3).

Понякога се възхваляват онези, които молят за прошка, Всевишния казва: “...И молещите опрощение в ранни зори”, (Āли ‘Имрāн: 17). Също: “И за онези, които щом сторят непристойност или угнетят сами себе си, споменават Аллах и молят опрощение за своите грехове, а кой освен Аллах опрощава греховете? и не упорстват в своите деяния, знаейки”, (Āли ‘Имрāн: 135).

Понякога от молбата за опрощение зависи дали ще се прости. Споменава се, че Всевишния Аллах ще прости на онзи, който го моли за прошка. Всевишния казва: “Който стори зло или себе си угнети, а сетне помоли Аллах за прошка, ще открие, че Аллах е опрощаващ, милосърден”, (ан-Нисā’: 110).

Това е едно доказателство, че молбата за опрощаване е от голямо значение и че тя е основата за спасението на човека, който постоянно извършва грехове, с умисъл или без умисъл.

7. Разкайването и молбата за опрощаване.

Много чест молбата за опрощаване в Корана се споменава наред с разкайването: “Не ще ли се покаят пред Аллах и не ще ли Го помолят за опрощение?...”, (ал-Мā’ида: 74). “И да молите за опрощение своя Господ. Сетне се покайте пред Него...”, (Худ: 3). И много други айети, в които молбата за опрощение е израз на искане на прошка, а разкайването, на отказване от греховете със сърцето и с органите на цялото тяло.

Понякога молбата за опрощаване се споменава самостоятелно, когато тя води до самата прошка: “Рече: “Господи, аз угнетих себе си. Опрости ме!” И Той го опрости...”, (ал-Касас: 16). “...И молете Аллах за опрощение! Аллах е опрощаващ, милосърден”, (ал-Музземмил: 20). И още много други такива айети. Подобно на това е и споменатото в този хадис и другите, подобни на него. Изразът “استغفرتني” (буквално: помоли ме за прошка) означава: Ти се разкая искрено; съжаляваш за греха, защото е грях; отказваш се от греха заради Аллах; решаваш се никога повече да не го повториш; поправяш се и наваксваш пропуснатите покорства; и връщаш несправедливо отнетото на собственика или ги молиш да ти простят дължимото им. За да бъде простено на човек непременно трябва да имаме отказване от греха и поправянето на положението. Всевишния казва: “А който се разкае и поправи, след като угнети, Аллах ще приеме разкаянието му. Аллах е всеопрощаващ, милосърден”, (ал-Мā’ида: 39).

8. Молбата за опрощаване и упорството в същото деяние.

Казва се, че всички текстове, в които се говори за молбата за опрощаване без да се споменават някакви условия, се ограничават със споменатото в айета: “...и не упорстват в своите деяния, знаейки”, (Āли ‘Имрāн: 135). В този айет Аллах обещава да прости греховете на този, който го моли за прошка и не упорства в деянието си. В хадис, предаден от Абу Дāуд и Тирмизи, с първоизточник Абу Бакр (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Не е упорстващ в деянието си онзи, който ако извърши грях, моли за прошка, дори да ме моли за прошка по седемдесет пъти на ден”.

В хадис, предаден от Бухāри и Муслим, с първоизточник Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Ако някой раб извърши грях и каже: Господи, извърших грях, прости ми! Всевишния Аллах казва: Моят раб узна, че си има Господ, който прощава греха и наказва заради него, прощавам му. След известно време рабът извършва друг грях...”, след това в хадиса се казва, че казаното при първия път се повторило няколко пъти. В преданието на Муслим пък се казва, че на третия път Аллах е казал на раба си: “Простих на Моя раб, нека върши каквото си иска”. Тоест, щом положението му е такова, че всеки път, когато извърши някакъв грях, моли за прошка. На пръв поглед ни се струва, че в този хадис няма условие за приемането на молбата за опрощение, тя да е съпроводена с отказване от деянието, но не е така, защото истинската молба за прошка, която става причина да се прости на човека е онази, която е съпроводена с отказване от деянието, тъй като Всевишния Аллах хвали именно такива и им обещава да им прости и тогава може да се очаква разкаянието да е искрено. Някои философи-гностици са казвали: “Ако плодът от молбата за опрощаване на някого, не е неговото поправяне, то неговата молба за опрощаване е лъжовна”.

Що се отнася до това, човек да отправя молбата за опрощаване с езика си, но със сърцето си да продължава да следва греховното деяние, то това е само една молба, която Аллах както може да приеме, така и да отхвърли. Понякога има надежда молбата на такъв човек да се приеме, особено ако излезе от сърце, покрусено от греховете; или съвпадне с време, в което молбите се приемат, като ранните зори, след езана, след кланянето на фарзовете на намазите и други подобни. Но понякога продължаването на вършенето на греховете може и да възпрепятства приемането на молбата. В марфу‘ хадис, предаден от Ахмед в неговия Муснед, с първоизточник ‘Абдуллах се казва: “Горко на онези, които продължават да вършат греховните си деяния знаейки”. В хадис, предаден от Ибн Аби ад-Дунйā, с първоизточник Ибн ‘Аббāс (Аллах да е доволен от него) се казва: “Разкаялият се за греха си е като този, който няма грях. А молещият за опрощаване на греха, но продължаващ да го върши е като подиграващия се с Аллах”. Хузайфа (Аллах да е доволен от него) казва: “Счита се за лъжа да се казва: “О, Аллах, моля те за прошка”, и да се продължава да се върши същия грях”.

9. Разкаянието на лъжците.

Който каже: “أستغفر الله وأتوب إليه”Естагфируллахе уа атубу илейх — Моля Аллах за прошка и искрено се покайвам пред Него), но в сърцето си продължава да следва греха, казаното от него е лъжа, а за деянието му се пише грях. Той не се разкайва и не му е позволено да казва, че се разкайва. По-приляга на такъв да каже “اللهمّ إنّي أستغفرك فتبْ عليّ” (Аллахумма инни естагфируке фатуб ‘алеййе — О, Аллах, аз те моля да ми простиш, прости ми!). Такива хора ги грози опасност от сурово наказание, те са като тези, които искат да събират плодове без да посадят дърво или искат да имат дете без да се оженят.

10. Разкаянието и обетът.

Голяма част от учените разрешават на разкайващия се човек да каже “أتوب إلى الله” (Атубу иляллах — Разкайвам се пред Аллах), и да даде обет пред Аллах, че няма да повтори греха си. Когато някой даде такъв обет той моментално се задължава да спазва този обет.

11. Зачестяването на молбите за опрощаване.

В хадис, предаден от Бухāри, с първоизточник Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Кълна се в Аллах, аз моля Аллах за опрощение и се разкайвам пред него повече от седемдесет пъти на ден”.

В предание се споменава, че Лукмāн е казал на сина си: “Синко, привикни езика си да казва: О, Аллах, прости ми! Защото Аллах има часове, в които се приемат исканията на всички”.

Ал-Хасан ал-Басри казва: “Често отправяйте молби за опрощаване, все едно дали сте в къщите си, около трапезата, на път, на пазар, на събиране или където и да сте, защото не знаете, кога ще се спусне милостта и ще ви бъде простено”.

В хадис, предаден от Несā’и в ‘амелу-л-йауми уа-л-лейле, с първоизточнвик Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) се казва, че той не е виждал никого да казва повече от Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “أستغفر الله وأتوب إليه” (Моля Аллах за прошка и искрено се покайвам пред Него).

В хадис, предаден от Несā’и в Сунан, с първоизточник Ибн ‘Омар (Аллах да е доволен от него и баща му) се казва, че на едно събиране с Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) те изброявали сто пъти да казва: “ربّ اغفر لي وتب علي، إنك أنت التواب الغفور” (Рабби-г-фир ли уа туб ‘алеййе, иннеке анта-т-таууāбу-л-гафур — Господи прости ми и приеми моето покаяние, Ти си Приемащия покаянието, Опрощаващия).

12. Най-добрата молитва за опрощаване.

Желателно е човек да не се ограничава единствено с думите “أستغفر الله وأتوب إليه” (Моля Аллах за прошка и искрено се покайвам пред Него).

В предание от ‘Омар (Аллах да е доволен от него) се казва, че той е чул един мъж да казва: “أستغفر الله وأتوب إليه”, и му казал: “Ей, човече, казвай и това: “توبة من لا يملك لنفسه نفعا ولا ضرا، ولا موتا ولا حياتا ولا نشورا” (Таубата мен ля йамлику линефсихи наф‘ан уа ля дарран уа ля маутан уа ля хайāтан уа ля нушурā — Разкаянието ми пред Теб е разкаяние на човек, който не владее нито ползата, нито вредата, нито смъртта, нито живота, нито пък съживяването на мъртъвците за Съдния ден).

След като Аузā‘и бил попитан по какъв начин трябва да се моли Аллах за прошка, той казал да се казва: “أستغفر الله الذي لا إله إلا هو الحيّ القيّوم وأتوب إليه” (Естагфиру-л-лахе-л-лези ля иляхе илля хуа-л-хайю-л-кайюм уа атубу илейх — Моля за прошка Аллах, няма друг Бог освен Него, Вечноживия, Неизменния, и се разкайвам пред Него). След което добавил: “Това е добро, но за цялостното оформяне на молитвата за опрощаване, трябва да се казва: ربّ اغفر ليْ (Рабби-г-фир ли — Господи прости ми!)”. Тези думи се разказват и от Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) в хадиси, предадени от Абу Дāуд, Тирмизи и други.

Най-добрата молитва за опрощаване (سيّد الاستغفار — сеййиду-л-истигфāр), тоест, за която има най-голяма награда и която в повечето случаи бива приемана, е тази, в която рабът започва с възхваляване на Аллах, след това признава греха си, след това моли Аллах за прошка и изрича молитви, достигнали до нас от Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари). В хадис, предаден от Бухāри, с първоизточник Седāд ибн Аус (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Най-добрата молитва за опрощаване е рабът да казва: “اللهمّ أنت ربّـي لا إله إلا أنت، خلقتني وأنا عبدك،وأنا على عهدك ووعدك ما استطعت، أعوذ بك من شرّ ما صنعت، أبوء لك بنعمتك عليّ وأبوء بذنبي فاغفر لي، فإنه لا يغفر الذنوب إلا أنت”, (Аллахумма анта раббий ля иляхе илля анта, халактани уа ана ‘абдуке уа ана ‘аля ‘ахдике уа уа‘дике ма-с-тата‘ту, а‘узу бике мин шерри мā сана‘ту, абу’у леке бини‘метике ‘алеййе уа абу’у бизанбий фа-г-фир ли, фаиннеху ля йагфиру-з-зунуба илля анта — О, Аллах, Ти си моят Господ, няма друг Бог освен Тебе, Ти ме сътвори и аз съм Твоят раб, спазвам обета към Теб и обещаното на Теб доколкото мога, търся закрила при Тебе от злото на онова, което сторих, признавам благата Ти към мен, признавам и греха си, и те моля прости ми, защото освен Теб никой друг не прощава греховете).

13. Молбата за прошка за греховете, които не знаем, че сме извършили.

Този, който върши много грехове и злини, забравя за много от тях. Това е така, защото те са толкова много, че не могат да се изброят, затова нека моли за прошка на греховете, които Всевишния и Всезнаещ Аллах е узнал за него. В хадис, с първоизточник Шаддāд ибн Аус (Аллах да е доволен от него) Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) посочва какво трябва да казва такъв човек, когато моли за прошка. В него се казва, че той трябва да каже: “أسألك من خير ما تعلم وأعوذ بك من شرّ ما تعلم، وأستغفرك لما تعلم، إنك أنت علام الغيوب” (Ес’елуке мин хайри мā та‘лему уа а‘узу бике мин шерри мā та‘лему, уа естагфируке лимā та‘лем, иннеке анта ‘алляму-л-гуюб — Моля те да ми въздадеш от доброто, което Ти знаеш и Те моля да ме закриляш от злото, което Ти знаеш. Моля Те за прошка за всичко, което Ти знаеш, Ти си Всезнаещ). Защото Аллах знае всичко и всичко при Него е записано. Всевишния казва: “Един Ден Аллах ще ги възкреси всички и ще ги извести за техните дела. Аллах пресметна, а те забравиха. Аллах на всяко нещо е свидетел”, (ал-Муджāделе: 6).

14. Някои от плодовете на молбата за опрощаване.

Този, който моли Всевишния Аллах за прошка, усеща, че прибягва до опрощаващ, милостив, богат, щедър, знаещ и търпелив, затова сърцето му се успокоява и той чувства радост в гърдите си, неговите безпокойства и душевни мъки се разсейват, и той с надежда очаква милостта на Всевишния Аллах и Неговото удовлетворение. По този начин човек живее оптимистично и депресията и безнадеждното отчайване вече не намират път, по който да се доберат до неговата душа.

В хадис, предаден от Муслим, с първоизточник ал-Агарр ал-Музани се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Сърцето ми бива сполитано от онова, което сполита сърцата на всички хора, и аз моля Аллах за прошка по сто пъти на ден”.

В хадис, предаден от Абу Дāуд, с първоизточник Ибн ‘Аббāс (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Който зачести молбите си за опрощаване, Аллах му дава облекчение за всяко безпокойство, дава му изход от всяко притеснение и му дарява нужното оттам, откъдето дори не е очаквал”.

В марфу‘ хадис, с първоизточник Абу Зарр се казва: “За всяка болест има лек. Лекът за греховете е молбата за опрощаване”.

Катāда казва: “Този Коран ви сочи както болестта, така и лекарството. Що се отнася до болестта ви, това са греховете ви. А що се отнася до лекарството ви, то е молбата за опрощаване”.

‘Ā’иша (Аллах да е доволен от нея) казва: “Блажени да са онези, в страницата с делата на които се намерят много молби за опрощаване”.

Абу ал-Минхāл казва: “Най-добрият съсед на човека в гроба му ще са многото молитви за опрощаване”.

Казано е: “Надеждата на грешниците е в плача и молбите за опрощаване. Така че, този, който се вълнува за греховете си, нека зачести от молбите за опрощаване”.

Навярно един друг плод на заангажирането с молбите за опрощаване, е човек да съумее да запази езика си от изричане на нещо греховно и по този начин да стане по-великодушен, да не обръща внимание на някои незначителни неща, да прощава и да подобри характера си.

В хадис, предаден от Ахмед в неговия Муснед, с първоизточник Хузайфа се казва, че той е казал: “О, Пратенико на Аллах, неприличен език и всичко това се стоварва на семейството ми, какво да правя?” А той му отговорил: “Защо не молиш Аллах за опрощаване, та аз моля Аллах за прошка по сто пъти на денонощие”. “Аз имам неприличен език”: остър език, не му мисля много-много какво ще кажа и често имам язвителен и хаплив език.

15. Искането на отправяне на молба за опрощение от онези, за които се предполага, че имат малко грехове.

Който обръща голямо внимание на греховете си навярно ще се хване за онези, които имат малко грехове и ще ги моли да отправят за него молитви за опрощение. ‘Омар (Аллах да е доволен от него) искал от децата да отправят молитви за него за опрощаване на греховете му, като им казвал: “Вие не сте извършвали грехове”. А Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) казвал на децата от училищата: “Казвайте: О, Аллах, прости на Абу Хурайра”. И след като го казвали, той казвал “Āмин” след тяхната молитва.

16. Подобряването на мнението за Всевишния Аллах, Единствения опрощаващ.

Вярващият раб, който моли Аллах да му прости, трябва да има добро мнение за Всевишния Аллах и да очаква, че Той ще му прости греховете. В кудси хадис се казва: “Всевишния Аллах казва: Аз съм такъв, за какъвто ме мисли Моят раб, така че нека си мисли каквото желае”. А в друго предание: “Мислете за Аллах като за най-доброто”. Едно от предпоставките за прощаването е, ако рабът извърши греховно деяние, да очаква прощаването му единствено от Аллах и да знае, че никой друг освен Него не прощава греховете и не наказва заради тях. Когато Всевишния Аллах окачествява вярващите, казва: “...Онези, които щом сторят непристойност или угнетят сами себе си, споменават Аллах и молят опрощение за своите грехове, а кой освен Аллах опрощава греховете?...”, (Āли ‘Имрāн: 135).

В хадис, предаден от Бухāри и Муслим, с първоизточник ‘Абдуллах ибн ‘Амр (Аллах да е доволен от него и баща му) се казва, че Абу Бакр (Аллах да е доволен от него) е казал: “О, Пратенико на Аллах, научи ме на молитва, която да изричам в намаза си”. А той му отговорил: “Кажи: اللهمّ إني ظلمت نفسي ظلما كثيرا، ولا يغفر الذنوب إلا أنت فاغفر لي مغفرة من عندك، إنك أنت الغفور الرحيم (Аллахумма, инний залемту нефсий зулмен кесийран, уа ля йагфиру-з-зунуба илля анта фа-г-фир лий магфиратан мин ‘индике иннеке анта-л-гафуру-р-рахим — О, Аллах, аз сторих голям гнет на душата си, а освен Тебе никой друг не опрощава греховете. Моля Те, прости ми! Ти си Опрощаващия, Милосърдния).

Задължителността на подобряването на мнението за Аллах се засилва, когато човек усети, че наближава краят на земния му живот и изправянето пред Аллах, за да преобладава надеждата за опрощаване. В хадис, предаден от Ахмед и Табарāни, с първоизточник Му‘āз ибн Джебел (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Ако искате ще ви кажа какво е първото нещо, което Аллах казва на вярващите в Съдния ден и какво е първото нещо, което те Му казват?” Те отвърнали: “Да, о, Пратенико на Аллах”. Казал: “Всевишния Аллах казва на вярващите: Желаехте ли да Ме срещнете? А те му отговарят: Да, о, Господи. А Той ги пита: Защо? Отговарят: Надяваме се на помилването и опрощаването Ти. А Той им казва: Вече е дълг за Мен да ви простя”.

17. Страхът и надеждата.

За да се постигне надеждата, трябва да има страх, затова човек е длъжен да ги съчетава, за да оцелее. Той не трябва да се ограничава само с едното от тях, защото надеждата може да доведе до извършване на измама, а страхът, до отчайване при положение, че и двете са порицавани.

Според мāликитския мезхеб, ако човек е здрав, преобладаващ трябва да бъде страхът, а ако е болен, надеждата.

Според шāфиитския мезхеб по-правилно е двете да са равнопоставени по отношение на здравия, например, понякога да се вглежда в недостатъците си, да се бои, а понякога да поглежда към щедростта на Всевишния Аллах и да се надява. Що се отнася до болния, неговата надежда трябва да надделява над страха му, тъй като Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Никой от вас не трябва да се съмнява в милостта на Всевишния Аллах”. Имāм Шāфи‘и (Аллах да се смили над него) казва:

Когато сърцето ми стана строго и моите разбирания се стесниха,

протегнах надеждата като стълба между мен и Твоята милост.

Греховете ми се сториха огромни, но когато с Твоята милост,

Господи, сравних ги, милостта Ти бе по-голяма.

Навярно това е и тайната този хадис да бъде добавен към четиридесетте избрани хадиси и с него да завършат.

18. Единобожието (таухид) е основанието за опрощаване.

Едно от основанията за опрощаването, което е и най-значимото, е единобожието. Ако човек не вярва в единобожието, губи опрощаването. Ако човек вярва в единобожието, той ще е изпълнил най-значимото условие, за да му се опрости. Всевишния казва: “Аллах не прощава да се съдружава с Него, но освен това прощава на когото пожелае...”, (ан-Нисā’: 48 и 116). Греховете стават незабележими на светлината на вярата в Единствения Аллах. Така че този който наред с вярата в единобожието дойде и с грехове, колкото земята, Аллах ще го срещне с опрощение колкото земята, разбира се той ще се уповава на желанието на Аллах, ако Той пожелае, ще му прости, а ако пожелае, ще го накаже за греховете му.

19. Резултатът за вярващия в единния Аллах е Раят.

Така че, той няма да пребивава вечно в Огъня, а ще бъде изведен оттам, след което ще бъде въведен в Рая. В Огъня той няма да бъде измъчван така, както биват измъчвани неверниците и няма да бъде оставен там, както неверниците ще бъдат оставени. В хадис, предаден от Бухāри се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Който е казал ля иляхе илляллах и е имал в сърцето си колкото едно пшенично зърно добрина, ще бъде изведен от Огъня”. “Пшенично”: житно.

20. Спасението от Огъня.

Когато вярата в единния Аллах и искреността на човека спрямо Аллах стане пълна, когато човек изпълнява условията за това и с езика си, и със сърцето си, и с цялото си тяло, или със сърцето си и езика си при смъртта, това ще му осигури опрощаване на всичките му предишни грехове, ще му осигури и спасяване от Огъня изцяло. В хадис, предаден от Бухāри и други, с първоизточник Му‘āз ибн Джебел (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови с мир да го дари) му казал: “Знаеш ли какво е правото на Аллах над рабите?” А той отговорил: “Аллах и Неговия Пратеник знаят най-добре”. Казал: “Да Му служат и да не съдружават никого с Него. А знаеш ли какво е правото им над Него?” Му‘āз отговорил: “Аллах и Неговия Пратеник знаят най-добре”. Казал: “Да на ги измъчва”. В хадис, предаден от Ахмед в неговия Муснед и други, с първоизточник Умм Хāни’ (Аллах да е доволен от нея и баща й) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Ля иляхе илляллах не оставя грях и нито едно дело не може да го изпревари”.

В хадис, предаден също от Ахмед в неговия Муснед, с първоизточници Шаддāд ибн Аус и ‘Ибāда ибн ас-Сāмит (Аллах да е доволен и от двамата) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал на сподвижниците си: “вдигнете ръцете си и кажете: Ля иляхе иляллах”. Те вдигнали ръце и стояли така един час, след това Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) свалил ръцете си и казал: “Елхамдулиллях, о, Аллах Ти ме изпрати с този израз, повели ми този израз и ми обеща Рая заради него, Ти никога не нарушаваш обещанието”. След това казал: “Има радостна вест за вас, Аллах вече ви прости”. Това се отнася, както споменахме, когато преди това човек се разкае и върши добри дела. Всевишния казва: “Освен онзи, който се е покаял и повярвал, и вършил праведни дела. На такива Аллах ще подмени злините с добрини. Аллах е опрощаващ, милосърден”, (ал-Фуркāн: 70).

22. Чистият таухид.

Когато човек постигне истинската същност на вярата в единния Аллах, неговото сърце се освобождава от всичко друго освен Всевишния Аллах, по отношение на обич и възвеличаване, дълбоко почитане и благоговение, страх, надежда и упование, тогава греховете и грешките му се изгарят дори да са били многобройни като морската пяна. Дори и нещо повече, те може би ще бъдат превърнати в добрини и светлината от обичта към Аллах да изгори всяка ревност от сърцето му: “Никой от вас не е [истински] вярващ, докато Аллах и Неговия Пратеник не станат по-любими за него от всичко друго”, хадис, предаден от Бухāри и други. А обичта към Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е в резултат от обичта към Всемогъщия и Велик Аллах.

СЛЕДВАНЕТО НА ЗАКОНА НА ВСЕВИШНИЯ АЛЛАХ Е ОПОРАТА НА ВЯРАТА

От Абу Мухаммед ‘Абдуллах ибн ‘Амр ибн ал-‘Āс (Аллах да е доволен от него и баща му) е предадено, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Никой от вас не е [истински] вярващ, докато не подчини желанията си на онова, което донесох”. Достоверен хадис, който предадохме в книгата “كتاب الحجة” с достоверен иснад. Книгата “كتاب الحجة” е посветена на “عقيدة” идеологията и вероучението на сунитите. В нея се говори за основите на вярата, според учените по хадис. Цялото име на книгата е: “كتاب الحجة على تاركي سلوك المحجة”. Ибн Хаджер ал-Хайтами казва за нея: “Това е добра и полезна книга, авторът й е Абу ал-Фатх Наср ибн Ибрахим ал-Макдаси, посветил се на Аллахучен по мюсюлманско право от шāфиитския мезхеб, живял е в Дамаск, починал през 490 год. по хиджра. “شروح الأربعين”. Пояснение на някои думи от хадиса: “Не е [истински] вярващ”: вярата му не е цялостна или не е правилна. “Желанията си”: онова, което душата му обича, към което сърцето му клони и го желае с цялата си природа. “Подчини”: да следва до такава степен, че това да стане като черта от характера му. “На онова, което донесох”: цялостните закони, с които ме изпрати Всевишния Аллах, с всичките повели и забрани, които са изложени в низпосланата свише Книга или са посочени във вдъхновената сунна. Разбиране на хадиса и онова, към което насочва: 1. Мюсюлманинът е човек, който притежава всички положителни качества. Мюсюлманинът е човек, който притежава качества на идеалната личност, при него няма противоречие между думите и делата му, няма противоречие между поведението и мислите му, той е човек, при когото сърцето и езикът съвпадат с останалите му органи. Също така, при него има хармония между ума, мислите и чувствата му. При него, духът и тялото се намират в равновесие, езикът говори онова, което мисли, а вярата му намира отражение в органите му. Той поправя поведението и делата си, така че страстта не може да го завладее, нововъведенията не могат да нарушат неговото равновесие, никаква земна наслада не може да го отклони. Неговата отправна точка при всички ситуации и положения са законите на Всевишния Аллах, в които лъжата не може да проникне отникъде. Това установява Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), — дареният с дарбата да използва събирателни слова — когато ни говори за разграничаващият признак за вярващия мюсюлманин и казва: “Никой от вас не е [истински] вярващ, докато не подчини страстта си на онова, което донесох”. 2. Същността на страстта и видовете й. Думата “هوى” (хауā) освен желание може да има и по-тясно значение, а именно склонност към истината и правдата, обичане на истината и правдата, и подчиняване и удовлетворяване от нея. Това се има предвид и в казаното от ‘Ā’иша (Аллах да е доволен от нея): “Струва ми се, че твоят Господ бърза да те удовлетвори”, когато бил низпослан айетът: “Ти можеш да отсрочиш която от тях пожелаеш и да приютиш при себе си която пожелаеш...”, [ал-Ахзāб: 51], споменава се от Бухāри. Също това значение се има предвид и в казаното от ‘Омар (Аллах да е доволен от него) във връзка със съвещаването за пленниците от битката при Бедр: “Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) се удовлетвори от казаното от Абу Бакр, но не се удовлетвори от казаното от мен”. В по-широкия си смисъл думата “هوى” означава желание, склонност, влечение, любов, привързаност. Така че, включва в себе си както склонността към истината и правдата, така и всяки друг вид склонност, и именно това значение се има предвид в хадиса. Понякога тя може да означава страст, насищане на страстите на душата и осъществяване на желанията й, това значение също се подразбира, когато думата “هوى” не се конкретизира, и се използва често в това значение. Това е и значението, което текстовете на религиозните закони порицават, предупреждават и отчуждават, тъй като най-често означава склонност към противното на истината и правдата, осъществяване на естествените прищевки, а не на изискванията на религиозните закони, поради което е път към заблудата. Всевишния Аллах казва в обръщение към Дāуд (Аллах да го приветства): “...И не следвай страстта, та да не те отклони от пътя на Аллах!...”, (Сāд: 26). 3. Следването на желанията и страстите е източникът на прегрешенията, нововъведенията и отвръщането от истината. Който се впусне в страстите си и даде на душата си всичките й прищевки, тя ще го повлече към извършването на грехове и прегрешения, тя ще го накара да наруши законите на Всемогъщия и Велик Аллах. В действителност, онези, които са сеотклонили от правия път, онези, които въвеждат нововъведения, онези, които са се отвърнали от вярата като неверниците, нечестивците и еретиците, са в това положение, не защото истината не е ясна или че не са убедени в нея — както твърдят, защото истината си е ясна, а лъжата, неясна и мрачна —, а защото следват страстите си. Всевишния казва: “А ако не ти откликнат, знай, че следват само страстите си! А кой е по-заблуден от онзи, който следва своята страст без напътствие от Аллах?...”, (ал-Касас: 50). 4. Желанията и старстите, които се следват са божество, на което се служи вместо Всевишния Аллах. Служенето е покорност и подчинение. Този, който се покорява на желанията си и се подчинява на страстите си, той става роб на тях. Ако човек се поддаде на желанията и страстта си, те не го оставят докато не го завладеят, неговото поведение става зависимо от тях, той се подчинява на онова, което му наредят дори това да противоречи на разума и знанията му. Именно поради това робите на желанията и страстта затварят очите си и не искат да видят истината, техните уши стават глухи за истината, те не знаят какво е да се поправиш и да следваш правия път. Ибн ‘Аббāс (Аллах да е доволен от него) казва: “Желанията и страстта е божество, на което се служи в земния живот, след това прочел айета: “Не виждаш ли онзи, който приема страстта си за божество?...”, [ал-Фуркāн: 43]”. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Под небето няма божество, на което се служи, грехът от което да е по-голям при Всевишния Аллах освен следваната страст”. 5. Следването на страстта е слабост, която не подхожда на почетения човек. Всевишния Аллах е дарил човека с нещо, което го отличава от останалите същества и го прави да е почетено същество: “И почетохме Ние синовете на Адам, и ги пренасяме по сушата и морето, и им даваме от благата. И ги предпочетохме да превъзхождат повечето от онези, които сътворихме”, (ал-Исрā’: 70). Този дар, който е показателят за това почитане е умът. Умът е онова, което му сочи доброто и го кара да го върши, и с което разбира злото и го кара да не го приближава. Всевишния казва: “Кълна се... и в душата, и в Онзи, Който я е създал, и на нея е посочил [що е] нечестивост и Богобоязливост!”, (аш-Шемс: 1, 7, 8). Човешката душа е годна както за доброто, така и за злото, в нея са заложени подбудите за нечестивостта и мотивите за Богобоязливостта. И така човекът според дарената си умствена сила, според дадения му избор и способност има възможността да удържи страстта си, да овладее злите подбуди и да ги подави. Той има силата да се пребори с желанията си и да накара душата си да се извиси и да се издигне по степените на доброто и Богобоязливостта, за да я застави да заеме полагащото й се почитаемо и достойно място. Ако той успее да го направи, неговото поведение става символ за умствената му сила, за образцовата му човешка природа и за завършената му човечност. Но ако той претърпи поражение пред злите подбуди и се предаде на страстта си, той пропада много низко и става за срам, човешкото в него пропада, почетното в него пропада и това става символ за глупостта и слабостта му. Всевишния Аллах казва: “Кълна се ... и в душата ...Сполучва онзи, който я пречиства. А губи онзи, който се омърсява”, (аш-Шемс: 1, 7, 9, 10). Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Муджāхид е този, който се бори с душата си. Безсилен е онзи, който кара душата си да следва страстите й...”. Казва също: “Горко на този раб, когото страстта го заблуждава и горко на този раб, когото желанията го водят”. Що се отнася до борбата с душата и страстта, то тя е в резултат на истинското познаване на Всевишния Аллах, на почувстваното величие и оценяване на благата Му. Ако човек продължи да се бори с душата си и успее да се измъкне изцяло от робството на страстите, и след това се насочи към искреното отдаване на Всемогъщия Аллах, към постигането на цялостна вяра и сигурна убеденост, той ще бъде от успелите, които ще са спечелили щастието на двата свята. Всевишния Аллах казва: “За който се е страхувал да не застане пред своя Господ [с грях] и е въздържал душата от страстта, обиталището е Раят”, (ан-Нāзи‘āт: 40-41). 6. Следването на страстта е загуба и заблуда, а борбата с душата е щастие и спасение. Следването на желанията, затъването в страстите и тичането зад удоволствията и насладите, без да се обръща внимание дали това е халāла или харāм е служене не на Аллах. Това е насилие и произвол, защото е свързано с насочване на вниманието към благата, а не към този, който дава благата. Това е невежество и заблуда, защото е отдаване на предпочитание на преходното за сметка на вечното. Това е един път, който води до погубване и загуба, защото съдържа високомерие и надменност, и защото води до извършване на несправедливости, насилия и поробване: “За който е престъпвал и е предпочел земния живот, обиталището е Адът”, (ан-Нāзи‘āт: 37-39). 7. Степените на вярата. Ако мюсюлманинът изговори с езика си двете свидетелства, ако се покори в душата си на законите на Всемогъщия и Велик Аллах и ако твърдо реши в сърцето си да се придържа към повелите Му и да страни от забраните Му, той постига основата на вярата. Основата на вярата е най-ниската й степен, но достигне ли я човек, той вече преминава от групата на неверниците към групата на вярващите и при Аллах ще намери спасение в деня на Възкресението. В хадис, предаден от Бухāри и други, се казва: “Който каже «ля иляхе илляллах», вярвайки със сърцето си в това, [което казва], ще влезе в Рая”. И ако мюсюлманинът се придържа към онова, което Всевишния Аллах му е начертал, и твърдо реши да го следва във всички свои дела, той се насочва само към онова, което се изисква от него — върши онова, което му е повелено и се възпира от онова, което му е забранено — и за всяко дребно или значително нещо се съобразява с него. Той се обръща към него, така както се обръща към най-желаните неща. По този начин мюсюлманинът желае онова, което Аллах желае и мрази онова, което Той мрази — позволява онова, което Той позволява и забранява онова, което Той забранява, като същевременно се предпазва и от съмнителните неща. Така мюсюлманинът става благочестив без да усеща каквото и да е унижение, нежелание или затруднение. Когато мюсюлманинът постигне това, вярата му вече се е запълнила и той вече е достигнал най-висшата степен на убедеността. И докато мюсюлманинът не достигне до това състояние, все още вярата му ще има недостатъци и примеси. Що се отнася до този, който изостави законите на Всемогъщия Аллах, който се отвръща от тях и желае други закони, който не се покорява на тях и не им вярва както искрените вярващи, той не достига основата на вярата и неговият ислям не се приема. Такъв човек се брои за неверник. В Съдния ден такива ги очаква вечно мъчение в Ада, горко на такива. 8. Обичта към Всевишния Аллах и Пратеника Му (Аллах да го благослови и с мир да го дари). За да може мюсюлманинът да постигне основата на вярата и тръгне по пътя, който води до постигането на цялостната вяра, той трябва неизбежно да обича онова, което Всевишния Аллах обича. Обич, която да го кара да върши онова, което Той го е задължил или му препоръчал да върши и която да го кара да мрази онова, което Всевишния Аллах мрази. Омраза, която да го кара да се въздържа от всичко, което Той му е забранил или препоръчал да бъде изоставено. Това е обич, която е обич към онова, което Всевишния Аллах обича, и омраза на онова, което Той мрази. Това пък се постига единствено, когато мюсюлманинът до такава степен обича Всевишния Аллах и Пратеника Му (Аллах да го благослови и с мир да го дари), че тази негова обич да е над всяка друга обич. Обич, в името на която, той да е готов да жертва всичко. Всевишния Аллах казва: “Кажи: “Ако вашите бащи, синове, братя и съпруги, и родът ви, и имоти, които сте придобили, и търговия, за която се плашите от застой, и жилища, които харесвате, са ви по-любими от Аллах и от Неговия Пратеник, и от борба по Неговия път, то чакайте, докато Аллах даде Своята повеля! Аллах не напътва нечестивите хора”, (ат-Тауба: 24). В хадис, предаден от Бухāри и Муслим, с първоизточник Енес (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Никой от вас не е [истински] вярващ, докато не стана за него по-любим от самия него, децата му, семейството му и всички хора”. Мюсюлманинът не става истински вярващ докато не постави обичта към Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари) пред обичта към другите хора. Обичта към Пратеника пък идва след обичта към Изпратилия и неотлъчна от нея. Така че, няма обич към Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), докато няма обич към Всемогъщия и Велик Аллах, както е посочено от словата на Всевишния: “Ако ... са ви по-любими от Аллах и от Неговия Пратеник...”, (ат-Тауба: 24). 9. Признакът за обичта е съгласието и следването. Истинската обич изисква обичащият да следва любимия и да е съгласен с него относно онова, което той обича и ненавижда, било то свързано с думи, дела или убеждения. Така че, който истински обича Всевишния Аллах и Пратеника Му (Аллах да го благослови и с мир да го дари), тази обич ще му донесе — както разбрахме — обич към онова, което Те обичат и ненавист към онова, което Те мразят. Едно от необходимите неща в тази връзка е, мюсюлманинът да изпълнява с органите си онова, което тази обич и омраза изискват, като се спира при границите на всемогъщия и Велик Аллах и се подчинява на Неговите повели и забрани по най-добрия начин, за да може това да доказателство за обичта и показател за вярата. Всевишния Аллах казва: “Кажи: “Ако обичате Аллах, последвайте ме! И Аллах ще ви обикне...”, (Āли ‘Имрāн: 31). Ал-Хасан ал-Басри (Аллах да се смили над него) казва: “Сподвижниците на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казали: О, Пратенико на Аллах, ние обичаме нашия Господ много силно и желаем Аллах да даде някакъв знак за обичта Си. тогава бил низпослан този айет”. Така че, който изостави нещо, което Всемогъщия и Велик Аллах и Неговият Пратеник (Аллах да го благослови и с мир да го дари) обичат, и който извърши деяние, което Те ненавиждат при положение, че има възможност да извърши любимото дело и да изостави ненавижданото, това означава, че в неговата вяра има пропуск и липса и че той трябва да се стреми да се коригира и поправи, също така означава, че неговата обич е претенция, която се нуждае от доказателство. Някои от учените били на мнение, че всеки, който твърди, че обича Всевишния Аллах, но делата му не съответстват на повелите на Аллах, неговото твърдение е лъжа, всеки, който обича Аллах, но не се страхува от Аллах, то той е ослепен. Друг казал: Не е искрен този, който твърди, че обича Аллах, но не съблюдава границите Му. Един поет казал: Не се покоряваш на Аллах, а твърдиш , че го обичаш. Това, кълна се, е ужасно. Ако обичта ти искрена бе, щеше да Му се покориш. Обичащият, на любимия си, е покорен. По този начин се разобличава противоречието на онези хора, които уж много обичат Всевишния Аллах и Пратеника Му (Аллах да го благослови и с мир да го дари), та чак очите им се просълзяват при споменаването им и уж са много смирени, но извън това ги виждаме да извършват всякакви прегрешения, като се почне от измамите, спекулациите, алчността, користта, незабраждането за жените, общуването с чужди жени, и се стигне до яденето на лихвата и изоставянето на етичните ислямски норми на поведение. Нека помолим Аллах да напъти и нас, и тях, към правия път! 10. Сладостта на вярата. Вярата оставя следа в душите и има вкус, който се усеща със сърцето. За вярващите този вкус е по-хубав от вкуса на чистата студена вода за зажаднелия и по сладък от вкуса на меда. Тази обич и това хубаво усещане може да се усетят единствено от онези, чиято вяра е достигнала степента на цялостност, от онези, чиято обич към Всевишния Аллах и Пратеника Му (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е била искрена и в резултат на това е дала своите плодове духовната сфера, започвайки да обича заради Аллах, да мрази заради Аллах, да дава заради Аллах и да се възпира заради Аллах. В хадис, предаден от Бухāри и Муслим, с първоизточник Енес (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Три са нещата, в които се съдържа сладостта на вярата: човек да обича Аллах и Пратеника Му повече от всички други; да обича човека единствено заради Аллах; и да ненавижда да се върне към неверието — след като Аллах го е спасил от него — както ненавижда да бъде хвърлен в огъня”. Сладостта на вярата означава да усещаш наслада в покоряването. Науауи казва: Това е много важен хадис и е един от основните хадиси на исляма. 11. Обръщането към законите на Всевишния Аллах за разрешаване на споровете и удовлетворяването от отсъждането според тях. Едно от нещата, които са необходими за мюсюлманина, е да се обръща към законите на Всевишния Аллах за разрешаването на своите спорове и дела, и да не се отказва от тях за сметка на други закони, както и да се удовлетворява с отсъденото според законите на Всевишния Аллах. Това е така, защото тези закони са потвърдени в зачитаните религиозни източници като Корана, сунната и предписанията, извлечени от тях. Това са предписания, на които мюсюлманинът може да вярва и да е спокоен, че в тях няма да намери несправедливост и които той трябва да приеме, все едно дали са в негова полза или против него и все едно дали съвпадат с неговите желания или не. Всевишния казва: “И когато Аллах, и Неговият Пратеник, отсъди някакво дело, нито вярващ, нито вярваща имат право на избор в това дело...”, (ал-Ахзāб: 36). Също: “Но не кълна се в твоя Господ! те не ще станат вярващи, докато не те сторят съдник за всеки възникнал спор помежду им; после не намират затруднение у себе си относно онова, което си решил и напълно се подчиняват”, (ан-Нисā’: 65). Обръщането за решаване на споровете към Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) след неговата смърт става с обръщането към религиозните закони и неговата сунна. 12. Обичането на онова, което всевишния Аллах ненавижда и ненавиждането на онова, което Той обича е неверие и заблуда. Разбрахме, че основата на вярата се постига с обичане на онова, което Всевишния Аллах обича и с ненавиждане на онова, което Той ненавижда и че целостта на вярата се постига единствено в съответствие с това. Така че, който не притежава тази обич, той по начало няма и вяра. А ако човек обича онова, което Всевишния Аллах ненавижда и ненавижда онова, което Той обича, неговото неверие и заблуда, и неговото високомерие и инат, са още по-големи. такъв човек ще претърпи най-големи загуби както на този, така и в отвъдния свят. Всевишния Аллах казва: “А които не повярват гибел за тях! Ще провали Той делата им. Това е, защото възненавиждат низпосланото от Аллах и затова Той прави безплодни делата им”, (Мухаммед: 8-9). “Безплодни”: няма да бъдат зачитани. Всевишния казва: “Онези, които обръщат гръб, след като напътствието им се изясни, тях сатаната ги подвежда и им дава празни надежди. Това е, защото казват на онези, които възненавиждат низпосланото от Аллах: “Ще ви последваме в част от делото.” А Аллах знае какво спотайват. А как ще бъде, когато ангелите ги приберат, удряйки ги по лицето и гърба? Това е, защото следват онова, което предизвиква гнева на Аллах и възненавиждат Неговото благоволение, затова Той проваля делата им”(Мухаммед: 25-28). “Подвежда”: като разкрасява непристойните дела и кара да изглеждат като добри. “Дава празни надежди”: използва дългия живот като примамка. 13. Примери за подражание. Сподвижниците на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) са били образцовият пример по отношение на искрената им обич към Всевишния Аллах и Неговия Пратеник (Аллах да го благослови и с мир да го дари). Те са обичали онова, което Всевишния Аллах и Неговия Пратеник (Аллах да го благослови и с мир да го дари) са обичали и са мразели онова, което предизвиквало Тяхното негодувание. Те за поставяли обичта към Тях на първо място и са нагаждали своите желания в съгласие с онова, което Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) донесъл. Тяхната обич стигнала онази степен, че те били готови да пожертват живота и Богатствата си в името на това. Тази тяхна обич ги е накарала да воюват със своите бащи, да напуснат своите съпруги, роднини и родни места, и всичко това, защото те най-добре знаели неговото право и оценили неговото достойнство. Вижте например онази ситуация с ‘Омар (Аллах да е доволен от него), когато той казва на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Ти, о, Пратенико на Аллах, си по-любим за мен от всичко, освен душата ми”. А той му отвръща: “Не, кълна се в Онзи, в Чиито ръце е моята душа, докато не бъда по-любим и от душата ти”. След това ‘Омар (Аллах да е доволен от него) се замислил и замълчал известно време, през което разбрал, че наистина правото на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е по-голямо от всяко друго право и че то трябва да се постави преди всяко друго право, дори и към душата, която трябва да се жертва в името му, защото той е този, който я е спасил от огъня. След това казал: “Сега [вече разбрах], кълна се в Аллах, ти си по-любим за мен дори и от душата ми”. А той отвърнал: “Сега, ей, ‘Омар”, хадис, предаден от Бухāри. Тоест, сега вярата ти вече е завършена и цялостна. По този начин онова първо поколение вярващи е заслужило вечната възхвала от Всемогъщия и Велик Аллах, Който казва: “Най-предните, първите от преселниците и помощниците, и онези, които ги следват с добрина... Аллах е доволен от тях и те са доволни от Него. Той е приготвил за тях Градините, сред които реки текат, там ще пребивават вечно и завинаги. Това е великото спасение”, (ат-Тауба: 100). 14. Ползи: —1) Мюсюлманинът е длъжен да съпостави делата си с Корана и сунната и да се стреми те да съответстват на тях. —2) Който повярва със сърцето си в законите на Всевишния Аллах и го потвърди с езика си, но с делата си влезе в противоречие с тях, той е нечестивец (фāсик). Който не противоречи с делата си, а с убежденията и мислите си, той е лицемер (мунāфик). А който се променя според ситуацията, той е отклонил се от правия път еретик (зиндик). —3) Едно от съпътстващите вярата неща е защитаването на сунната на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и защитаването на религиозните му закони.

ВЪЗПОЛЗВАНЕТО ОТ ЗЕМНИЯ СВЯТ ЗА УСПЕХ В ОТВЪДНИЯ

От Ибн ‘Омар (Аллах да е доволен от него и баща му) е предадено, че веднъж Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) го хванал за рамената и казал: “Бъди в този свят сякаш си странник или пътник”.

Ибн ‘Омар (Аллах да е доволен от него и баща му) е казвал: “Ако настъпи вечерта, не чакай утрото. Ако настъпи утрото, не чакай вечерта. Вземи от здравето си за болестта си и от живота си за смъртта си”. — Предадено е от Бухāри.

Бухāри разказва този хадис в глава “الرقاق” (ар-Рикāк), раздел “قول النبي صلى الله عليه وسلم: كن في الدنيا كأنك غريب...” (Словата на Пророка, Аллах да го благослови и с мир да го дари, « Бъди в този свят сякаш си странник ...»), номер 6053.

Значимост на хадиса:

Това е един много значим пророчески хадис с много ползи, който обединява в себе си всички видове добро и всички наставления. Той е основен хадис за ограничаване на копнежа по света, тъй като за вярващия не се желае светът да се счита за постоянна обител, че да намира успокоение в него, а точно обратното той трябва да бъде в него сякаш му предстои пътуване и той си приготвя багажа за отпътуването. По този начин той се приготвя за Съдния ден, Деня когато нито Богатство, нито синове ще помогнат, освен който дойде при Аллах с чисто сърце.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“Ако настъпи вечерта”: вечерта е времето от преминаването на слънцето през зенитната си точка до полунощ.

“Ако настъпи утрото”: утрото е времето от полунощ до достигането на зенитната точка на слънцето.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. Пророкът-възпитател.

Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е бил учител и възпитател на своите сподвижници. В обучението и възпитанието си, той е изпреварил най-новите постижения, до които съвременните възпитатели и педагози достигат по отношение на методите и средствата. Той се е възползвал от благоприятните случаи, които му се предоставяли, давал е примери, абстрактните представи ги пренасял в осезаеми и видими от действителността, давал им съвети, в обръщенията си към тях им давал онова, от което се нуждаели, така че да бъде разбран от тях, контролирал е делата им, похвалвал правилните постъпки, поправял грешните, и всичко това с добър пример за подражание, търпение, настойчивост и съблюдаване на ценностите.

Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) в този хадис хваща ‘Абдуллах ибн ‘Омар за раменете, за да привлече вниманието му към знанието, което ще му предаде, за да усети загрижеността му и желанието му това знание да достигне до дъното на душата му и цялото му същество.

Ибн Хаджер ал-Хайтами (Аллах да се смили над него) казва за този пророчески урок: “Този хадис сочи, че учителят или ораторът може да докосват някои органи на обучаващия се или на слушателя от аудиторията при преподаването. В друг хадис като него Ибн Мас‘уд (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) го научил на двете свидетелства като хванал ръката му между своите ръце. Мъдростта се състои в това, че другият усеща симпатия, внимание и оплодотворяване, тъй като обикновено такова нещо не се забравя. И най-често това се прави единствено с този, който изпитва симпатия към него. В този хадис има доказателство за обичта на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) към Ибн ‘Омар и Ибн Мас‘уд”[1].

2. Преходността на света и вечността на отвъдното.

Човекът живее на този свят толкова, колкото Аллах пожелае да живее, след това един ден неизбежно умира: “Всяка душа ще вкуси смъртта...”, (Āли ‘Имрāн: 185). “И ти ще умреш [о, Мухаммед], и те ще умрат”, (аз-Зумар7 30). Човекът не знае кога свършва живота му и идва смъртта: “...И никой не знае какво ще придобие утре, и никой не знае къде ще умре...”, (Лукмāн: 34).

Този свят е преходен колкото и да е дълъг живота на човека в него. Това е една видима истина, която виждаме денонощно, усещаме я всеки час и миг. След това човек неизбежно ще живее един вечен, установен и постоянен живот, който няма да има край или срок. Това ще е вечният живот, отвъдният живот, след като Всемогъщия и Велик Аллах съживи хората от гробовете им и ги събере при Себе си, за да им търси сметка за делата им и да ги съди. След което човекът ще бъде пратен или към Рая с ширината на небесата и земята, приготвен за Богобоязливите, където ще пребивават вечно, или към Огъня, горивото на който ще са хората и камъните, приготвен за неверниците, откъдето не ще могат да излязат.

Така че, умен вярващ е този, който не се заблуждава с този свят, не се успокоява с него и не я смята за всичко, а ограничава очакванията си в него и я превръща в нива, в която той сее добрите дела, за да пожъне плодовете им в отвъдния свят. Той я превръща в средство за спасение по моста провесен над гърба на Ада. Всички наставления на пророците и техните последователи по този въпрос си съвпадат. Всевишния Аллах, говорейки от името на вярващия от семейството на фараона казва: “О, народе мой, този, земният живот, е само [кратко] наслаждение, а отвъдният е Домът на вечността!”, (Гāфир: 39). Пратеника на Аллах (Аллах до го благослови и с мир да го дари) казва: “Какво е светът за мен и какво съм аз за света? Аз и светът сме като пътник, спрял се за малко в сянката на едно дърво да си отдъхне от зноя на деня, след това си заминал и го оставил”.

3. Светът е проход и път към отвъдното.

Вярващият в света е или странник, или пътник, той не се успокоява в него и не се посвещава на красотите му и не се оставя да бъде измамен с онова, което е в него. Светът не заслужава човек да се привързва към него и да се съсипва заради него, защото е само преходен дом, а не постоянен. “...А земният живот е само измамна наслада”, (Āли ‘Имрāн: 185). Вярващият постоянно усеща в душата и сърцето си, че трябва да живее на този свят като чужденец, който е далеч от семейството и децата си. Той постоянно жадува да се завърне в истинската си родина и страстно желае да срещне семейството, децата и любимите си хора. И колкото и дълго да продължи неговото странство в страната, където се намира, той не намира спокойствие в нея и не му харесва в нея, сърцето му продължава да гори от желание да се завърне към страната на раздялата си. Поради това, той не се стреми да издига замъци и да се сдобива със земния лукс, а се удовлетворява с онова, което е по силите му. Той спестява в странството си и събира ценното напътствие, с което ще бъде щастлив в истинския си дом, сред семейството и близките, защото знае, че там му е мястото и че там ще живее. Ето така вярващият се въздържа в света, защото той не е вечният му дом, а само кратки мигове по отношение на отвъдния свят: “...Насладата на земния живот спрямо отвъдния е твърде малка”, (ат-Тауба: 38). “...А отвъдният е Домът на вечността!”, (Гāфир: 39).

Ал-Хасан ал-Басри казва: “Вярващият е като странника, не се безпокои за принизеността на света и не се конкурира за величие в него. Той си има свои интереси и хората си имат техни интереси”.

Ибн Реджеб казва: “Когато Аллах е създал Адам (Аллах да го приветства), той и съпругата му били настанени в Рая, след това били принудени да го напуснат, но им било обещано те и благочестивото им потомство да бъдат върнати в него. Затова вярващият винаги страстно желае да се завърне в първоначалната си родина, а обичта към родината е от вярата”.

Нещо повече, вярващият пребивава в този свят и се застоява в него по-малко отколкото чужденецът пребивава далеч от страната си и се застоява. На чужденеца може и да му се хареса мястото и да изгради дом, семейство и да има деца, но това не е положението на вярващия в света. Вярващият е като пътника, който е на път, преминава набързо, душата му жадува да достигне родината си и да се установи там. Така че колкото по-голямо разстояние измине, той толкова повече се радва, колкото и препятствия да среща и да го боли от това. Пътникът в своето пътуване не се установява за дълго на едно място и не се сближава с много хора, а само с малцина, колкото да не е сам по време на пътуването и да има кой да му помага да достигне до целта си. Такъв е и вярващият в света, взема от него — дом и наслади — само толкова, колкото ще му е необходимо за постигането на желания успех с удовлетворяването на Всевишния Аллах в отвъдния живот: “Той е, Който сътвори смъртта и живота, за да ви изпита кой от вас е по-добър в делата...”, (ал-Мулк: 2). А приятелите си той избира да са от онези, които ще му сочат правилния път и ще му помогнат да достигне до брега на спасението: “В този Ден приятелите ще са врагове един на друг освен Богобоязливите”, (аз-Зухруф: 67). Той се пази от крадците и разбойниците, които го отдалечават от Всемогъщия и Велик Аллах и от покоряването Му, точно като пътника, който пътува в пустинята. “В Деня, когато угнетителят ще хапе ръцете си, казвайки: “Ах, да бях поел път с Пратеника! Ах, горко ми, да не бях взимал такъв за приятел! Той ме отклони от споменаването, след като бе дошло при мен. Сатаната за човека е предател.””, (ал-Фуркāн: 27-29). Пътникът се приготвя като се запасява за пътуването си, а вярващият се запасява от земния си свят за отвъдния. Всевишния казва: “...И запасете се! Най-добрият запас е Богобоязливостта. И бойте се от Мен, о, разумни хора!”, (ал-Бакара: 197).

4. Наставлението на Ибн ‘Омар.

‘Абдуллах ибн‘Омар ибн ал-Хаттāб (Аллах да е доволен от него и баща му) е усвоил наставлението на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) с цялото си същество, то се е пропило в неговото сърце и проникнало в душата му, и благодарение на това е станал един успешен ученик на учителя си Пророка-възпитател. И така от своя страна той също станал източник на светлина и напътствие и започнал да известява хадиса на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и да призовава хората към въздържание в света, за да достигнат до максимално ограничаване на очакванията, ако настъпи вечерта, да не чакат утрото, а ако настъпи утрото, да не чакат вечерта, а да смятат, че животът им ще свърши преди това [и да не отлагат вършенето на добри дела].

В марфу‘ хадис, предаден от Хāким в неговия достоверен сборник, с първоизточник Ибн ‘Аббāс (Аллах да е доволен от него и баща му) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Възползвай се от пет неща преди да настъпят пет други: младостта си, преди старостта си; здравето си преди болестта си, Богатството си преди бедността си, свободното си време преди заетостта си; и живота си преди смъртта си”.

5. Ползи:

—1) Мюсюлманинът трябва да бърза, когато ще върши добро дело. Той трябва да увеличи покорствата спрямо Всевишния и благодеянията. Той не трябва да пренебрегва вършенето на благодеяния и не трябва да ги отлага с надеждата да се поправи в бъдеще, защото той не знае кога ще свърши земния му живот.

—2) Мюсюлманинът трябва да се възползва от благоприятния случай и момент, и ако му се удаде такъв, да не го изпуска.

—3) Хадисът насърчава към отказване от света и въздържане, но това не означава, че човек не трябва да се труди, а да не се привързва дотолкова, че светските неща да го откъсват и да не му позволяват да се потруди и за отвъдния живот.

—4) Единствената грижа на мюсюлманина е да се стреми да върши добри дела и да върши най-различни добрини, а единственият му страх и единственото нещо, от което се пази, е наказанието на Всевишния Аллах. Именно заради това увеличава деятелността и активността си, точно като пътника, който прави всичко възможно, за да се предпази и обезопаси и се страхува да не би да се случи нещо по пътя и да не може да достигне до целта си.

—5) Мюсюлманинът трябва да се предпазва от лошите другари, които се равняват на разбойниците по пътя, за да не го отклонят от целта му и да му попречат да достигне до крайната си точка.

—6) Труденето за светския живот е уāджиб (задължително), за да се удържа душата и да се придобие онова, което е полезно. Мюсюлманинът използва всичко това за отвъдния си живот и за спечелването на награда при Всевишния Аллах.

—7) Подобни хадиси ни насочват към уравновесеност и умереност в труденето за този свят и за отвъдния. Колкото повече човек се привързва към пръстта на земята и се отвръща от делата за отвъдния живот, толкова повече той бива сполетян от глупост и заблуда.


[1] فتح المبين لشرح الأربعين, стр. 276.

СРЕДСТВА ЗА ПРИБЛИЖАВАНЕ ДО ВСЕВИШНИЯ АЛЛАХ И СПЕЧЕЛВАНЕ НА ОБИЧТА МУ

От Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) е предадено, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Наистина Всевишния Аллах каза: «Който прояви враждебност към Мой приближен, Аз вече съм му обявил война. Най-любимото нещо, с което Моят раб може да се приближи до Мен е [извършването на] онова, което Аз съм му предписал. А щом Моят раб се приближава до Мен с допълнителни ‘ибāдети, Аз го обиквам. А обикна ли го, Аз ставам неговият слух, с който той чува, зрението, с което той вижда, ръката, с която той хваща и кракът, с който той ходи. И ако ме помоли за нещо, Аз непременно ще му го дам. А ако Ме помоли за закрила, Аз непременно ще му я осигуря».” — Хадис, предаден от Бухāри.

Бухāри разказва хадиса в глава “الرقاق” (ар-Рикāк), раздел “” (ат-Тауāду‘у — Смирението), номер 6137.

При Бухāри съществува и друго предание с добавката: “Не съм се колебал за нещо, което Аз извършвам, като колебанието ми за душата на вярващия Ми раб, той не желае смъртта, а Аз не желая да му причинявам зло”.

Значимост на хадиса:

Всевишния Аллах обхваща Своите приближени с обич и загриженост. Той ги пази ревниво от злото на недоброжелателите. Този свещен хадис пояснява кои са приближените на Аллах и Неговите любимци в земния и в отвъдния живот. Именно поради това за този хадис се казва, че е най-значимият хадис относно споменаването на приближените.

Шеукāни казва: Хадисът: «Който прояви враждебност към Мой приближен...», е много полезен и стойностен за този, който успее да го разбере така, както трябва и го осмисли така, както следва.

Тухи казва: Този хадис е основен по отношение на: поведението спрямо Всевишния Аллах; постигането на Неговото познание и обич; начина на изпълняване на задълженията, свързани с вътрешния мир — вярата, свързаните с външните прояви — исляма, и съставеният от вярата и исляма — ихсāн. Точно така, както това се съдържа и в хадиса на Джибрил (Аллах да го приветства). А ихсāнът включва степените на скромността като въздържането (зухд), искреността, самоконтролирането и други”.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“Прояви враждебност”: причини страдания, разгневи или ядоса с думи или дела.

“Приближен”: който се покорява на Аллах и Му служи без да допуска вършенето на грехове; или човек, когото Всевишния Аллах е взел под Своя закрила поради това, че той опазва Неговите граници и съблюдава Неговите заповеди и забрани. В тълковния речник “ас-Сихāх” се казва, че думата “والي” (уāли — приближен) е антоним на враг. Същността на приближеността е обичта и доброжелателство, а на враждата, омразата и недоброжелателството. Ибн Хаджер казва в тълкуването на достоверния сборник на Бухāри: С думата “приближен на Аллах” се има предвид този, който знае какво е Всевишния Аллах и с постоянство и искреност Му се покорява. Всевишния Аллах казва: “Да, за приближените на Аллах не ще има страх и не ще скърбят. Които вярват и са Богобоязливи — за тях е радостната вест в земния живот и в отвъдния. Неизменни са Словата на Аллах. Това е великото спасение”, [Юнус: 62-64].

“Аз вече съм му обявил война”: Аллах обявява, че Той ще воюва с всеки, който причини страдания на вярващ. А ако Всевишния Аллах обяви война на някой раб, Той го погубва.

“Допълнителни ‘ибāдети”: ‘ибāдети, които са извън фарзовете (нāфиле).

“Ако Ме помоли за закрила”: ако поиска да го защитя и предпазя от онова, от което се страхува.

“Аз непременно ще му я осигуря”: ще му осигуря закрилата от онова, от което се страхува.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. Приближените на Всевишния Аллах.

Те са рабите, които най-искрено се покоряват на Аллах. Всевишния Аллах ги окачествява в Свещения Коран с две качества: те са вярващи и Богобоязливи. Всевишния казва: “Да, за приближените на Аллах не ще има страх и не ще скърбят. Които вярват и са Богобоязливи”, (Юнус: 62-63). Следователно първият елемент на приближеността е вярата в Аллах, а вторият, Богобоязливостта, която отваря широко вратите пред хората, за навлизане към приближеността и сдобиването с безопасност и спокойствие. След което вече те ще се извисяват по степените на покорството и искреността, докато не стигнат до степента на първенците в Богобоязливостта и на праведниците от общността на Мухаммед (Аллах да го благослови и с мир да го дари), които всевишния Аллах разделя на три класа като казва: “После оставихме Книгата в наследство на онези, които Ние избрахме сред Нашите раби. Някои от тях сами угнетяват себе си, други са умерени, а трети изпреварват в добрините с позволението на Аллах. Това е великата благодат”, (Фāтир: 32). Онези, които сами угнетяват себе си, са тези, които извършват грехове и не се разкайват. Умерени са онези, които изпълняват предписанията (фарзовете) и се въздържат от забраните (нещата, които са харāм)— те са от приближените на Аллах, но те достигат до по-ниската степен. Изпреварващите в добрините са онези, които изпълняват не само предписанията (фарзовете), но и допълнителните ‘ибāдети (нāфилетата) и се въздържат не само от забраните (нещата, които са харāм), но и от порицаваните неща (които са макрух) — това са тези, които се изкачват до по-високата степен от двете степени на приближените до Всевишния Аллах.

Най-приближените до Всевишния Аллах са пророците и пратениците, които са защитени от всякакви грехове и грешки, и които са съпроводени от чудеса, дарени им от всевишния Аллах. След пророците и пратениците, най-приближени до Всевишния Аллах са сподвижниците (сахāба) на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) — които са изпълнили предписанията на Книгата на Аллах и сунната на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) —, и онези, които ги последователи през вековете, та чак до наши дни. Човек не може да бъде истински приближен до Аллах, ако не притежава вяра и Богобоязливост, и не последва Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) като се ръководи по неговото напътствие и следва неговите слова и дела.

Огромна грешка, която се допуска в живота на мюсюлманите през последните векове е, че те ограничават приближеността за тесен кръг хора, облагодетелствани от времето, а най-голямата беда е да се смята, че тази възвишена степен в исляма е започнала да се предоставя на неизвестни лица или на самозванци и лъжци, които се занимават с шарлатанство и измами, а по-скоро биха заслужавали да са наред с приближените на сатаната, враговете на Аллах и исляма.

2. проявата на враждебността към приближените на Всевишния Аллах.

Аллах съобщава на всеки, който причинява страдания на Богобоязлив вярващ или действа против неговото имущество, против него самия или против неговата чест, че Той му обявява война. А обяви ли Аллах война на някой раб, Той го унищожава. Той забавя, но не забравя. Той дава известна отсрочка на потисниците, но след това ги сграбчва както подобава на всесилен и всемогъщ. В някои предания на хадиса се споменава, че причиняването на страдания и проявата на враждебност към приближения до Аллах е проява на враждебност към самия Аллах. В хадис, с първоизточник ‘Ā’иша (Аллах да е доволен от нея) се казва: “Който причинява страдания на приближен, той си позволява да воюва с Мен”. В хадис, предаден от Табарāни, с първоизточник Абу Умāма се казва: “който унижи Мой приближен, той Ме предизвиква на война”.

Що се отнася до враждата от приближения, тя е пояснена от Ибн Хаджер във Фетх ал-Бāри, където той казва: “Това, че някой враждува с приближения е проблем, тъй като враждата се очаква да бъде двустранна, а характерно за приближения е да бъде благоразумен и да прощава на другите!

На това било отговорено, че враждата не се ограничава само в споровете и светските отношения примерно, а понякога може да е и в резултат на фанатизъм, като омразата между този, който вмъква нововъведения в религията и този, който е последовател на сунната на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари). В този случай враждата е двустранна.

От страна на приближения, тя е заради Всевишния Аллах и в името на Аллах, а от другата страна, тя е заради светски неща. По същия начин приближеният мрази и нечестивия, който открито парадира със своята нечестивост, а той го мрази заради това, че го порицава и постоянно му забранява да следва желанията си.

Понякога може да се казва вражда и да се има предвид случването на вражда от едната страна и използването на сила от другата”.

3. Изпълняването на фарзовете е най-добрата дейност и най-любимата за Всевишния Аллах.

Това е полза, открито предадена от Всевишния Аллах в този хадис: “Най-любимото нещо, с което Моят раб може да се приближи до Мен е [извършването на] онова, което Аз съм му предписал”. От ‘Омар ибн ал-Хаттāб (Аллах да е доволен от него) е предадено, че той е казал: “Най-добрата дейност е изпълняването на онова, което Аллах е предписал; въздържането от онова, което Аллах е забранил; и искреността на намерението за всичко, което е при Всевишния Аллах”. От ‘Омар ибн ‘Абдул‘азиз е предадено, че той е казал в проповедта си: “Най-добрият ‘ибāдет е изпълняването на фарзовете и въздържането от нещата, които са харāм. Това е така, защото Всевишния Аллах е определил тези фарзове за дълг на рабите Си, за да ги приближи до Себе си, и това да е причина за удовлетворяването и милостта Му към тях”. Най-важният ‘ибāдет, който се извършва с тялото и приближава до Аллах е намазът. Всевишния казва: “...И свеждай чело до земята в суджуд, и [към Аллах] се приближавай!”, (ал-‘Алак: 19). Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Рабът се намира най-близо до Аллах, когато е в седжде”.

Друг от фарзовете, приближаващ до всевишния Аллах, е справедливостта на попечителя спрямо тези, за които се грижи и отговаря, все едно дали е управник, който се грижи за целия народ, или глава на семейство, който се грижи за семейството и децата си. В хадис, предаден от Тирмизи, с първоизточник Абу Са‘ид ал-Худри се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “В деня на Възкресението най-любимият раб на Аллах и най-приближеният до Него ще бъде справедлив имāм”. В хадис, предаден от Муслим, с първоизточник ‘Абдуллах ибн ‘Омар, се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Справедливите, които постъпват справедливо в управлението си, сред семейството си и сред онези, грижата, за които им е била поверена, при Аллах ще бъдат на сияйни катедри до Всемилостивия...”.

4. Въздържането от прегрешения се счита за изпълняване на фарз.

Това е така, защото Всевишния Аллах е предписал на рабите си да се въздържат и да изоставят прегрешенията. Аллах съобщава, че всеки, който нарушава границите Му и извършва прегрешения, заслужава болезненото наказание както в този свят, така и отвъдния. От тази гледна точка, въздържането от прегрешения попада под общото значение на словата Му: “Най-любимото нещо, с което Моят раб може да се приближи до Мен е [извършването на] онова, което Аз съм му предписал”. Нещо повече, предписанията (фарзовете) относно въздържането от прегрешения стоят на предно място пред предписанията относно покорствата. Това сочи хадисът на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Ако ви заповядам нещо, правете го доколкото можете, ако ви забраня нещо, не го приближавайте”.

Ибн Реджеб в тълкуването си на този хадис е на мнение, че всички прегрешения са воюване с Аллах като цитира думите на ал-Хасан ибн Āдем: “А кой има силата да воюва с Аллах? Всеки, който извършва грях спрямо Аллах той обявява война на Него и колкото по-голям е грехът, толкова и войната е по-сурова. Именно поради това Всевишния Аллах нарича изяждащия лихвата и разбойниците, воюващи с Всевишния Аллах и Пророка Му, поради голямата вреда, която нанасят на рабите Му и сеенето на развала по земята...”.

5. Приближаването до Всевишния Аллах с изпълняване на допълнителни ‘ибāдети (нāфиле).

Това приближаване и спечелване на обичта на Аллах се постига — както се казва в хадиса на Абу Умāма — след като се изпълняват фарзовете, но също така и с допълнителните ‘ибāдети като допълнителни намази, допълнително говеене, допълнително даване на зекят, допълнително изпълнение на поклонението хадж и др., и въздържането от едва-забележимите порицавани неща от Богобоязливост. Това става причина рабът да стане любимец на Аллах, а този, който стане любимец на Аллах и бъде удостоен с покорството, споменаването и изпълняването на ‘ибāдети, това става причина за приближеността до Аллах и получаването на награда от Него. Всевишния Аллах окачествява онези раби, които Го обичат и са обичани от Него със словата: “О, вярващи, който от вас се отрече от своята религия, [знайте, че] Аллах ще доведе хора, които обича и те ще Го обичат смирени пред вярващите, могъщи пред неверниците, и които се борят по пътя на Аллах, и не се страхуват от хула на хулител. Това е благодатта на Аллах. Той я дарява комуто пожелае. Аллах е всеобхватен, всезнаещ”, (ал-Мā’ида: 54).

Един от най-важните допълнителни ‘ибāдети, с който рабът се приближава до Всевишния Аллах е многото четене на Свещения Коран и неговото слушане с осмисляне, размисъл и разбиране. В хадис, предаден от Тирмизи, с първоизточник Абу Умāма, от Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) се разказва, че той е казал: “Най-доброто нещо, с което рабът се приближава до Аллах е онова, което е произлязло от Него”. Тоест, има предвид Корана. Най-сладкото нещо за обичащите са словата на любимите им, това е сладостта за сърцата им и най-желаното им нещо. Ибн Мас‘уд казва: “Който заобича Корана, започва да обича Аллах и Пратеника Му”.

Друг важен допълнителен ‘ибāдет е многото споменаване на Аллах. Всевишния казва: “И споменавайте Ме, за да ви споменавам и Аз...”, (ал-Бакара: 152). В хадис, предаден от Бухāри и Муслим се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Аз съм при мисълта на човек за Мене, Аз съм с него, когато той Ме спомене. Ако той ме спомене в себе си, Аз го споменавам в Себе си. Ако той Ме спомене сред хората, Аз го споменавам сред ангелите”.

6. Следата, която обичта на Аллах оставя в приближения до Него.

Следата, която обичта на Аллах оставя в приближения до Него се пояснява в хадиса: “А обикна ли го, Аз ставам неговият слух, с който той чува, зрението, с което той вижда, ръката, с която той хваща и кракът, с който той ходи”. А в друго предание: “...сърцето, с което той разбира; езикът, с който той говори”. Ибн Реджеб казва: “Тези думи означават, че всеки, който се старае да се приближи до Аллах посредством изпълняването на фарзовете, след това и на допълнителни ‘ибāдети, Той го приближава до Себе си и го издига от степента на вярата до степента на добротворството, при което рабът започва да служи на Аллах, сякаш Го вижда, сърцето му се изпълва с обич към Него, страх от Него, стремеж към Него...

Когато сърцето се изпълни с величието на Всевишния Аллах, това премахва всичко останало от сърцето, така че там не остава никакво място за желанията на раба, а само за онова, което Той иска от него, тогава рабът не проговаря освен споменаването Му, не извършва дейност освен по повелята Му, всичко прави в името на Аллах, ако слуша нещо, прави го заради Него, ако погледне към нещо, той го прави заради Него, ако хване нещо, той го прави заради Него. Това се има предвид от словата: “Аз ставам неговият слух, с който той чува...”, а не нещо друго.

Шеукāни е на мнение, че се има предвид оказването на подкрепа от Аллах на тези органи чрез светлината, с която правилния път става видим и която разсейва заблужденията. В Свещения Коран се казва, че Пречистият Аллах е Светлината на небесата и на земята[1]. Потвърдено е също в достоверен хадис, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е отправял следната молитва (ду‘ā’): “О, Аллах, стори в сърцето ми светлина, и в зрението ми светлина, и в слуха ми светлина...”.

7. Молитвата на приближения се приема.

Някои от наградите, с които Аллах удостоява приближения Си, са: ако поиска нещо от Него, Той му го дава; ако Го помоли за закрила, Той му я предоставя; ако Го помоли за нещо, Той приема молбата му. По този начин молбите на човека се приемат поради престижа си пред Всевишния Аллах. Мнозина от благочестивите предци били известни с това, че техните молби били приемани, като ал-Берā’ ибн Мāлик, ал-Берā’ ибн ‘Āзиб, Са‘д ибн Аби Уаккāс и други. Тези, чиито молби били приемани са посрещали изпитанията с много търпение и са избирали по този начин да спечелят награда от понасянето им, без да молят за себе си облекчения... Понякога на човек, чиято молба се приема, Всевишният Аллах може да не отговори, тъй като знае че другото нещо е по-добро за него, или за да го замени с по-добро от онова, което желае, в земния живот или в отвъдния. В хадис, предаден от Ахмед, Баззāр, Абу Йа‘ля — с добри иснади — и Хāким, — който казал, че иснадът му е достоверен, — с първоизточник Абу Са‘ид ал-Худри се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “На всеки мюсюлманин, който отправя молитва (ду‘ā’), която не е за нещо греховно или за прекъсване на родствена връзка, заради нея Аллах му дава едно от следните три неща: или скоро да му даде каквото е поискал; или да му го запази за отвъдния живот; или да премахне една злина от него, равна на поисканото нещо”.

8. Какво означава колебанието на Пречистия Аллах относно душата на вярващия?

При Бухāри съществува и друго предание на този хадис с добавката: “Не съм се колебал за нещо, което Аз извършвам, като колебанието ми за душата на вярващия Ми раб, той не желае смъртта, а Аз не желая да му причинявам зло”. Ибн ас-Салāх казва: “Тук колебанието не означава онова колебание, което ни е известно на нас, хората, а че Той постъпва с него като постъпката на някой, който се колебае и върши това нещо с нежелание, поради това че го обича и не желае да му причини зло със смъртта, тъй като смъртта е най-голямата болка в света освен за малцина, въпреки че е неизбежна, както се казва в едно друго предание. Това е така, защото всичко е предопределено и смъртта е неизбежна, всяка душа ще вкуси смъртта. Тази добавка сочи, че Той не прави това с цел да го унижи, а да го извиси, тъй като това е пътят за преминаването му към Дома на блаженството и вечното щастие”.

9. Законността на смирението.

Бухāри използва този хадис като довод за смирението, затова го разказва в раздел “Смирението”. Неговият аргумент е, че приближаването до Всевишния Аллах с изпълняването на допълнителни ‘ибāдети се постига единствено с максимално смирение, както и дружбата с приближените на Всевишния Аллах и невраждуването с тях. В хадис, предаден от Муслим, с първоизточник ‘Ийāд ибн Хаммāр, се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах до го благослови и с мир да го дари) е казал: “всевишния Аллах ми съобщи да бъдете смирени и никой да не се гордее над друг”.

10. Ползи:

—1) Приближените достигат до една висока степен. Те излизат от размисъла за себе си и преминават към размисъла за Всевишния Аллах; от защитаването заради себе си, към защитаването заради Аллах; от осланянето на своите сили, към искреното уповаване на Аллах.

—2) Човекът, който е причинил страдания на приближените, да не твърди, че се е избавил от отмъщението на Всевишния Аллах поради това, че нещастието не е сполетяло него, Богатствата или децата му, тъй като нещастието му може да бъде и в нещо друго, което повече да му подхожда, като нещастието във вярата примерно.


[1] Виж: сура ан-Нур: 35. — Б. пр.

СПРАВЕДЛИВОСТТА НА ВСЕВИШНИЯ АЛЛАХ, НЕГОВАТА МИЛОСТ И МОЩ

От Ибн ‘Аббāс (Аллах да е доволен от него и баща му) е предадено, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: Всевишния Аллах каза: «Наистина Аллах е записал и добрините, и злините, сетне е обяснил, че който възнамерява да стори добрина, но не я стори, Аллах я записва като пълна добрина; а ако и я възнамерява, и я стори, Аллах я записва при Него като десет добрини до седемстотин и много повече добрини. Ако възнамерява да извърши злина, но не я извърши, Аллах записва това при Него като пълна добрина, а ако и я възнамерява, и я извърши, Аллах я записва само като една злина». — Хадис, предаден от Бухāри и Муслим в техните два достоверни сборника с тези думи.

Обърнете внимание на огромната милост на Всевишния Аллах, когато използва думите “при Него” — като израз на зачитане на това дело, и “пълна” — като потвърждение и зачитане на тази дейност. Когато говори за злината, която човек възнамерява, но не извършва, Аллах казва, че я пише при Него като пълна добрина. Като потвърждава, че тази добрина е пълна. А когато човекът извърши злина, Аллах я пише като една злина, без да я потвърждава и да казва, че е пълна.

Бухāри разказва хадиса в глава “الرقاق” (ар-Рикāк), раздел “من همّ بحسنة أو سيئة” (Мен хемме бихасенетин ау сеййиетин — Който възнамерява да върши добрина или злина), номер 6126; също и в глава “التوحيد” (ат-Таухид — Единобожието).

Муслим го разказва в глава “الإيمان ” (ал-Имāн — Вярата), раздел “إذا همّ العبد بحسنة كتبت وإذا همّ بسيئة لم تكتب” (Изā хемме-л-‘абду бихасенетин кутибет, уа изā хемме бисеййиетин лем туктаб — Ако рабът реши да направи добрина, тя се пише, а ако реши да извърши злина, тя не се пише), номер 131.

Значимост на хадиса:

В този кудси хадис има радостно известие и надежда във всеобщата милост на Аллах, която обхваща всичко. Този хадис подбужда в душата светли надежди и я привиква на дейност и труд под контрола на Аллах, Неговото знание, Неговата власт, Неговия надзор, справедливост и милост.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“Записал и добрините, и злините”: Аллах е заповядал на ангелите надзиратели да ги запишат — както Той ги е узнал — точно така, както е в действителност.

“Възнамерява”: иска, има за цел; тук възнамеряването означава също, превес на намерението за извършване на някакво действие, то е нещо повече от самата поява на мисълта за действие.

“Добрина”: като стори задължително или препоръчително послушание.

“Много повече”: без да има някаква граница на увеличаването.

“Злина”: грях, все едно дали е малък или голям.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

Въведение:

Хадисът включва в себе си записването но добрините и злините, и възнамеряването на добрината и злината. Нека сега обясним тези четири вида:

1. Извършването на добрини.

За всяка добрина, която вярващият раб извърши ще му се пишат десет добрини. Това е така, защото той не е останал само с намерението и решението да я стори, а наистина я е сторил. Доказателство за това са думите на Всевишния: “Който дойде с добрина, ще има десет като нея...”, (ал-Ен‘āм: 160). Що се отнася до увеличаването над десет — за когото Аллах реши да увеличи —, това сочат словата на Всевишния: “Хората, които раздават своите имоти по пътя на Аллах, приличат на зърно, родило седем класа, а във всеки клас по сто зърна. Аллах умножава комуто пожелае. Аллах е всеобхватен, всезнаещ”, (ал-Бакара: 261). В хадис, предаден от Муслим, с първоизточник Ибн Мас‘уд се казва: “Веднъж един мъж докара една камила и каза: О, Пратенико на Аллах, дарявам тази камила в името на Аллах”. А той му каза: “Заради нея в деня на Възкресението на тебе ще ти се дадат седемстотин камили”.

Увеличаването на добрините над десет става според това доколко човек е добър мюсюлманин, според това до каква степен е искрен и според дейността и извършването й в подходящото време и място.

2. Извършването на злини.

Всяка злина, който рабът извършва се пише като една злина без да се увеличава. Всевишния казва: “...А който дойде със злина, ще му се въздаде само колкото нея и не ще бъдат угнетени”, (ал-Ен‘āм: 160). Само че злината понякога се увеличава поради святостта на времето, мястото или вършителя:

а) забраната на злината е по-голяма при Аллах през свещените месеци[1];

Това е така, поради святостта им при Аллах. Всевишния казва: “Броят на месеците при Аллах е дванадесет месеца според повелята на Аллах в деня, когато сътвори небесата и земята. Четири от тях са свещени. Това е правата вяра. Не угнетявайте през тях себе си...”, (ат-Тауба: 36). В тълкуването на този айет Катāда казва: “Знайте, че несправедливостта в свещените месеци е по-голям по провинение и тежест, отколкото през другите месеци. Въпреки че несправедливостта е винаги безполезна, Всевишния Аллах увеличава онова, което пожелае”.

б) грехът, извършен в Мекка е по-голям заради святостта на мястото;

Всевишният казва: “Поклонението хадж е в знайни месеци и който през тях си наложи поклонението, да няма съвокупление, нито безпътство, нито прение по време на поклонението хадж!...”, (ал-Бакара: 197). Ибн ‘Омар казва: “Безпътството” е извършването на грехове в Мекка, Всевишния Аллах казва: “...И искащия там безбожие чрез гнет тези Ние ще накараме да вкусят болезнено мъчение”, (ал-Хадж: 25). Именно поради това някои от сподвижниците (сахāба) и предците избягвали да живеят в Мекка от страх да не би да извършат грехове в нея. Такива са били: Ибн ‘Аббāс, ‘Абдуллах ибн ‘Амр ибн ал-‘Āс и ‘Омар ибн ‘Абдул‘азиз. В предание от ‘Омар ибн ал-Хаттāб се казва: Седемдесет грешки извън Мекка се равняват на една в Мекка. Муджāхид казва: В Мека и злините се увеличават, както се увеличават и добрините.

г) злината от някои раби на Аллах е по-голяма, заради достойнството на извършителя, силното му познаване на Аллах и близостта му към Него.

Всевишния казва: “О, жени на Пророка, която от вас извърши явно безсрамие, мъчението є ще бъде удвоено. А това за Аллах е лесно. А която от вас се покори на Аллах и на Неговия Пратеник, и върши праведни дела, ще є въздадем двойна отплата”, (ал-Ахзāб: 30-31).

3. Възнамеряването на добрините.

Ако някой реши да направи една добрина, Аллах я записва при Него като една добрина. Това е така, защото възнамеряването на добрината се явява като причина и начало на осъществяването й, а причината за добро се явява като добро. Възнамеряването е обяснено в хадис, предаден от Муслим, с първоизточник Абу Хурайра, в който се казва: “Ако Моят раб каже, че ще стори една добрина, Аз я пиша като една добрина за него”. В хадис, предаден от Хурайм ибн Фāтик в Муснед, се казва: “Който реши да стори една добрина, но не [успее да] я стори, въпреки че я желае с цялото си сърце и направи всичко възможно, Аллах го разбира и му я пише като една добрина”. Абу ад-Дардā’ казва: “Ако някой възнамерява да се кланя допълнителен нощен намаз легне и сънят го надвие чак до сутринта, на него му се пише онова, което е бил възнамерявал”, това предание се разказва от него и като приписвано на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), както го е предал и Ибн Мāдже. А Дāркутни казва: [Това предание е] махфуз, маукуф. Са‘ид ибн ал-Мусеййиб казва: Който възнамерява намаз, говеене, хадж или битка, но не може да го изпълни, Всевишния Аллах му предостави степента на онова, което е възнамерявал.

4. Възнамеряването на злините.

Ако някой раб реши да извърши една злина, но не я извърши, това му се пише като пълна добрина. А в хадис, предаден от Муслим, с първоизточник Абу Хурайра се казва: “Той я изостави само заради Мен”. А при Бухāри: “Ако я изостави заради Мен”. Това сочи, че изоставянето на злината трябва да е заради Всевишния Аллах, и че само в такъв случай този, който я изоставя заслужава пълна добрина. Това е така, защото той решава да извърши добро дело, а именно да удовлетвори всевишния Аллах като изостави злодеянието. Що се отнася до този, който изоставя злината, след като е решил да я извърши поради страх от другите хора или поради лицемерие пред тях, такъв човек не заслужава то да му се запише като добрина. Казано е дори, че той бива наказван заради изоставянето на злината с това намерение, защото той измества страха от хората пред страха от Аллах, което е харāм, точно така, както и намерението за лицемерното държане пред хората е харāм.

Ал-Кāди ‘Ийāд одобрява ограничаването на хадиса на Ибн ‘Аббāс с хадиса на Абу Хурайра.

Хāфиз Ибн Хаджер казва: “... Както казахме, въздържането от прегрешение е въздържане от злина, а въздържането от злина е добро... Ако се въздържа от него поради страх от Всевишния Аллах, тогава му се пишат повече добрини”.

Хаттāби казва: “Написването на добрина за този, който се въздържа от злината се отнася за този, който се въздържа от нея при положение, че може да я извърши. Това е така, защото човек се отказва от нещо, когато може да го извърши, но нещо го възпира да го направи. Например, ако отива при жена, за да извърши прелюбодеяние с нея, но намери вратата заключена и не може да я отвори...”

5. Голямата милост.

В преданието на Муслим има следната добавка: “Или Всевишния Аллах я премахва, погубва се само този, който сам се изложи на опасност”. Тази добавка сочи, че милостта на Аллах е много голяма, погубва се само този, който сам се изложи на опасност като премине всички граници, като се осмели да извърши злини и се отвърне от добрините. Именно заради това Ибн Мас‘уд казва: “Горко на този, злините на когото надделеят над неговите добрини”.

6. Ангелите узнават онова, което човек възнамерява.

Те постигат това или чрез вдъхновение, или чрез разкриване на онова, което таят сърцата. Казва се също, че ангелите усещат намерението за извършване на злина по една неприятна миризма, а намерението за извършване на добрина, по една приятна миризма.

7. Предимствата на говеенето.

Говеенето се отличава от другите ‘ибāдети с това, че увеличаването на наградата за него се знае единствено от Всевишния Аллах. Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Всяка дейност на човека е за него освен говеенето. То е за Мене и Аз ще възнаградя за него”. Това е така, защото изисква голямо търпение. Всевишния Аллах казва: “...Наистина на търпеливите ще се изплати безмерна награда”, (аз-Зумар: 10).

8. Ползи:

—1) Милостта на Аллах към вярващите раби е много голяма. Опрощаването Му е всеобхватно. Даровете Му са безкрайни.

—2) Всевишния Аллах не наказва заради помислите и възнамеряването на извършване на прегрешение, докато то не се случи и изпълни.

—3) Мюсюлманинът винаги трябва да възнамерява да върши добро, за да може да се сдобие с наградата за това. А ако му се удаде случай, да привиква себе си да го върши.

—4) Искреността в изпълняването на покорството и изоставянето на прегрешението е основата, която води до спечелването на награда. Колкото по-голяма е искреността, толкова и наградата и отплатата е по-голяма.


[1] Това са месеците, през които войните били спирани. Те са: зу-л-ка‘да; зу-лхиджа; ал-мухаррам; и реджеб. — Б. пр.