От ан-Наууāс ибн Сам‘āн (Аллах да е доволен от него) е предадено, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Праведността е добрият нрав, а грехът е онова, което предизвиква безпокойство в твоята душа и не желаеш хората да го узнаят”. — Хадис, предаден от Муслим.
От Уāбиса ибн Ма‘бад (Аллах да е доволен от него) е предадено, че той е казал: “Отидох при Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и той каза: «Дошъл си да питаш за праведността?». Отговорих: “Да”. Той каза: «Допитвай се до сърцето си. Праведността е онова, за което и душата се успокоява, и сърцето се успокоява. Грехът е онова, което предизвиква безпокойство в душата и съмнение в гърдите, дори отново и отново хората да ти го разрешават [с фетви]». — Добър хадис, който предадохме от Муснадите на двамата имами: Ахмед ибн Ханбел и ад-Дāрими с добър иснад.
Хадисът на Наууāс ибн Сам‘āн е разказан от Муслим в глава “Праведността и родствените връзки” (ал-Бирру уа-с-сила), раздел “Тълкуване на праведността и греха” (Тефсиру-л-бирри уа-л-исми), номер 2553.
Хадисът на Уāбиса ибн Ма‘бад е разказан от Имāм Ахмед в неговия Муснад, 4/ 228. А от ад-Дāрими в неговия Муснад, 2/ 246.
Значимост на хадиса:
Ибн Хаджер ал-Хайтами казва: “Този хадис е от многозначните хадиси на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), дори и един от най-лаконичните. Това е така, тъй като праведността е дума, която обединява в себе си всяко благодеяние и добрите качества, а грехът е дума, която обединява в себе си всяко злодеяние и лоша постъпка, независимо дали е малка или голяма. Поради тази причина Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е направил това съпоставяне между тях и ги направил две противоположности”.
Пояснение на някои думи от хадиса:
“البرّ” (Ал-Бирру — праведността) — събирателна дума за доброто и за всяка удовлетворителна дейност.
“حسن الخلق” (Хусну-л-хулуки — добрият нрав) — “хулук” или “хулк” означава човек да усвои благороден характер, да се е възпитал според ценностната система на Аллах, която Той е установил за хората и която се изразява в изпълняване на Неговите предписания и въздържане от онова, което е забранил.
“الإثم” (Ал-Исму — грехът) — с всичките му видове.
“ما حاك في نفسك” (Мā хāка фи нафсика — онова, което предизвиква безпокойство в твоята душа) — което предизвиква съмнение, тревога, притеснение и чувство на неприязън в душата, и за което сърцето не се отпуска и не се успокоява.
Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:
1. Тълкуването на праведността.
Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) обяснява в хадиса на Наууāс ибн Сам‘āн (Аллах да е доволен от него), че праведността означава човек да има добър характер. А в хадиса на Уāбиса ибн Ма‘бад я обяснява, че е онова нещо, към което сърцето и душата на човека усещат успокоение. Това разногласие в тълкуването на праведността се обяснява по следния начин: Когато кажем праведност разбираме две конкретни значения[1]:
а) с праведността се има предвид отношението към хората и добрината към тях;
Навярно това е свързано преди всичко с доброто отношение към родителите. Казва се добро отношение към хората, но се има предвид доброто отношение към родителите. В хадис, разказан от Бахз ибн Хаким от баща му от дядо му, се казва, че той е казал: “О, Пратенико на Аллах, кой е с най-голямо право на добро отношение?” Той отговорил: «Майка ти». “А после кой?” «Баща ти». “А после кой?” «Най-близкия». В хадис, предаден от Имāм Ахмед в неговия Муснад се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) бил попитан какво означава доброто отношение по време на хадж, на което той отговорил: «Да нахраните другите и да разпространявате селяма», а в друг ривает «и добрите думи». ‘Абдуллах ибн ‘Омар е казвал: “Праведността е лесно нещо, усмихнато лице и добри думи”.
Ако думата “праведност” (бирр) се съчетава с думата “Богобоязливост” (такуа) в текстовете на хадисите и в айетите на Корана, тогава с праведността може да се има предвид отношението към другите, а с Богобоязливостта отношението към Аллах. Тоест, отношението към другите да се окачествява с добрина, а към Аллах, с изпълняване на Неговите повели и въздържане от Неговите забрани. Възможно е също с праведността да се има предвид изпълняването на задълженията, а с Богобоязливостта, въздържането от забранените неща. Всевишния Аллах казва: “И си помагайте един другиму в праведността и Богобоязливостта”, (ал-Мā’иде: 2).
б) с праведността се има предвид изпълняването на всички послушания — явни и тайни.
Всевишния казва: “...Праведността е у онзи, който вярва в Аллах и в Сетния ден, и в ангелите, и в Писанието, и в пророците, и раздава от своя имот, въпреки любовта си към него, на роднините и сираците, и на нуждаещите се, и на пътника [в неволя], и на просяците, и за освобождаване на робите, и отслужва молитвата, и дава милостинята закат; и у изпълняващите своя обет, когато са обещали, и у търпеливите в злочестие и беда, и във вихъра на битката. Те са искрените и те са Богобоязливите”, (ал-Бакара: 177). Така че, с този си смисъл праведността включва в себе си всички тайни послушания, като вярата в Аллах, в Неговите ангели, писания, пророци и Сетния ден. Така както включва и явните послушания, като раздаването на Богатства за неща, които Аллах обича, отслужването на молитвите, даването на зекята, изпълняването на обещанията, търпението при болест и бедност, търпението при срещата с враговете.
2. Познаването на истината е от вродените качества.
Словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Праведността е онова, за което и душата се успокоява, и сърцето се успокоява” са доказателство за това, че Всевишния Аллах и заложил в хората качеството да разпознават истината, да я възприемат и тя да ги успокоява. Той е заложил в хората да я обичат. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Всеки се ражда със заложбата да приема религията”. Абу Хурайра, първоизточникът на хадиса, казва: “Ако искате прочете следният айет: «...Природата, според която Аллах е създал хората...», (ар-Рум: 30)”. Всевишния Аллах съобщава, че сърцето на вярващия се успокоява, когато Го споменава, което се дължи на светлината на вярата. Така че, когато човек се усъмнява в дадено нещо, нека се допита до сърцето и душата си, ако те намират спокойствие, значи то спада към праведността, а ако не, значи спада към греха. Всевишния Аллах казва: “...О, да, при споменаването на Аллах сърцата се успокояват”, (ар-Ра‘д: 28).
3. Двата признака на греха.
За греха има два признака: вътрешен признак и външен признак.
Вътрешният признак е вълнението, притеснението, чувството на неприязън и отвращение, което човек изпитва с цялата си душа. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Грехът е онова, което предизвиква безпокойство в душата”. Ибн Мас‘уд (Аллах да е доволен от него) казва: “Грехът е болка за сърцата”.
Външният признак е нежеланието да се види от другите хора, при условие, че това нежелание е религиозно, а не свързано с обичаите.
Ако и двата признака са налице, ако човек изпитва и вътрешен неприязън, и нежелание другите да го видят, това вече е най-високата степен за познаване на греха при съмнение.
4. Изоставянето на фетвата и нейното изпълняване.
Мюсюлманинът е длъжен да изоставя фетвата, ако усеща безпокойство в душата и съмнение в гърдите си. Това е така, защото фетвата не е такуа и защото мюфтията гледа на нещата от външната им страна, а какво усеща човек във вътрешния си мир, той не знае. Може мюфтията да е възприел подобна фетва от друг, който да е издал тази фетва по предположение или склонност към желанията, а не, основавайки се на законен довод. Ан-Науауи казва: “Ако месото е дошло от човек, по-голямата част от Богатствата на когото са от харāм и ако душата ти усети безпокойство дали то е халāл, дори тогава и мюфтията да ти каже, че яденето му е халāл, тази фетва не премахва съмнението. Подобно е и положението, когато една жена каже, че някой е млечен брат с някоя, тогава дори и мюфтията да разрешава брака между тях поради липса на кръвно родство, тази фетва не премахва съмнението. В такива случаи е необходимо да се проявява Богобоязливостта, въпреки фетвите на хората”.
Но ако фетвата е подкрепена от законен довод, тогава мюсюлманинът е длъжен да изпълнява фетвата, дори и да изпитва безпокойство за това. Такъв пример са законни разрешения като разговяването по време на пътуване и при болест през месец Рамадāн, съкращаването на молитвите (касру-с-саляти) по време на пътуване и др. Понякога Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е нареждал на сподвижниците си нещо, което не радвало някои от тях и те се въздържали да го прилагат, като наредбата да заколят курбаните си и да излязат от поклонението ‘умра при Худайбия, също и преговорите с племето Курайш и завръщането от поклонението през онази година... Това се дължало на изключително силната им вяра и искреност. Но има ли за дадено нещо текст с предписание, тогава мюсюлманинът няма друга възможност освен да се подчини на Аллах и на Неговия Пратеник. Всевишния Аллах казва: “И когато Аллах, и Неговият Пратеник, отсъди някакво дело, нито вярващ, нито вярваща имат право на избор в това дело...”, (ал-Ахзāб: 26). Също така е необходимо това да се посреща с радост, удовлетворение и приветствие. Всевишния Аллах казва: “Но не кълна се в твоя Господ! те не ще станат вярващи, докато не те сторят съдник за всеки възникнал спор помежду им; после не намират затруднение у себе си относно онова, което си решил и напълно се подчиняват”, (ан-Нисā’: 65).
5. Чудо на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари).
В хадиса на Уāбиса се съдържа едно голямо чудо на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), тъй като той му съобщава за какво иска да го пита преди още да е проговорил, като му казва: «Дошъл си да питаш за праведността?». В хадис, предаден от Абу Ну‘айм в ал-Хулйа с първоизточник Уāбиса (Аллах да е доволен от него) се казва: “Отидох при Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) с намерението да го питам най-подробно за праведността и греха без да пропусна нещо, започнах да пристъпвам [към Пророка]. [Другите] ми казаха: ‘Ей, Уāбиса, дръпни се от Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари)’. Отговорих: ‘Оставете ме да се приближа до него, той е един от най-любимите хора за мене, към които искам да съм близо’. Той каза: «Уāбиса, приближи се!». Аз се приближих до него толкова близо, че моите колена докоснаха неговите. Тогава той каза: «Ей, Уāбиса, да ти кажа ли за какво си дошъл да питаш?» Отговорих: ‘Кажи ми, о, Пратенико на Аллах’. Той каза: «Дошъл си да питаш за праведността и греха». Отговорих: ‘Да’. Той събра пръстите на ръката си и почуквайки с тях по гърдите ми каза: « Ей, Уāбиса, допитвай се до сърцето си, допитвай се до душата си! Праведността е онова, за което и сърцето се успокоява, и душата се успокоява. Грехът е онова, което предизвиква безпокойство в душата и съмнение в гърдите, дори отново и отново хората да ти го разрешават [с фетви]».”
6. Индивидуалният подход към хората.
Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е насочил Уāбиса към неговото сърдечно разбиране, узнавайки че неговата чувствителна душа може да долавя тези неща. Чувствителният човек, който има здрави разбирания, силна памет и светло сърце може да ги разбира. Но ако човек е с груб характер и има слаби разбирания, тогава на такъв не се отговаря по този начин, защото от това той нищо няма да постигне, на такъв човек се отговаря подробно като му се изреждат и задълженията, и забраните съгласно религиозните закони. Това е част от хубавото възпитание, което Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е давал на своите сподвижници. Той се е обръщал към всеки от тях според умственото му ниво и е нареждал всеки да се поставя на своето място.
7. Най-добрият нрав.
Нравът на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е бил най-добрият нрав, най-благородният и най-хубавият, защото представлявал нрава на религиозните закони. Той е бил олицетворение на възпитанието, получено от Свещения Коран, поради което и Всевишния Аллах го възхвалил с думите: “Ти наистина имаш велик нрав”, (ал-Калем: 4). ‘Ā’иша (Аллах да е доволен от нея) казва: “Неговият нрав (Аллах да го благослови и с мир да го дари) бе Коранът”. Той е изпълнявал повелите от Корана и се е въздържал от забраните му, поради което прилагането на Корана за него се е превърнало в нещо като негова натура, вродено качество и природа, която го съпътствала неотлъчно.
8. Полза:
Хадисът сочи, че човек трябва да усвоява и възприема похвалните нравствени качества, защото добрият нрав е едно от най-великите качества на праведността.
9. Полза:
Сърцето заема важно място в исляма. Допитването до него е преди извършването на дейността.
10. Полза:
Религията е вътрешно сдържащо начало и надзорник за разлика от установените от човека закони, в които сдържащото начало е външно.
11. Полза:
Религията възпрепятства да се извърши греха, защото тя превръща душата в надзирател за отношението на всеки човек към Всевишния. Докато законите удържат човека само външно и той трябва да бъде наблюдаван, от което пък той може да се спаси, да се изхитри и тъй нататък.
[1] Джауāми‘у-л-‘улум уа-л-хикам, стр. 220-221, с леки промени.
От Уāбиса ибн Ма‘бад (Аллах да е доволен от него) е предадено, че той е казал: “Отидох при Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и той каза: «Дошъл си да питаш за праведността?». Отговорих: “Да”. Той каза: «Допитвай се до сърцето си. Праведността е онова, за което и душата се успокоява, и сърцето се успокоява. Грехът е онова, което предизвиква безпокойство в душата и съмнение в гърдите, дори отново и отново хората да ти го разрешават [с фетви]». — Добър хадис, който предадохме от Муснадите на двамата имами: Ахмед ибн Ханбел и ад-Дāрими с добър иснад.
Хадисът на Наууāс ибн Сам‘āн е разказан от Муслим в глава “Праведността и родствените връзки” (ал-Бирру уа-с-сила), раздел “Тълкуване на праведността и греха” (Тефсиру-л-бирри уа-л-исми), номер 2553.
Хадисът на Уāбиса ибн Ма‘бад е разказан от Имāм Ахмед в неговия Муснад, 4/ 228. А от ад-Дāрими в неговия Муснад, 2/ 246.
Значимост на хадиса:
Ибн Хаджер ал-Хайтами казва: “Този хадис е от многозначните хадиси на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), дори и един от най-лаконичните. Това е така, тъй като праведността е дума, която обединява в себе си всяко благодеяние и добрите качества, а грехът е дума, която обединява в себе си всяко злодеяние и лоша постъпка, независимо дали е малка или голяма. Поради тази причина Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е направил това съпоставяне между тях и ги направил две противоположности”.
Пояснение на някои думи от хадиса:
“البرّ” (Ал-Бирру — праведността) — събирателна дума за доброто и за всяка удовлетворителна дейност.
“حسن الخلق” (Хусну-л-хулуки — добрият нрав) — “хулук” или “хулк” означава човек да усвои благороден характер, да се е възпитал според ценностната система на Аллах, която Той е установил за хората и която се изразява в изпълняване на Неговите предписания и въздържане от онова, което е забранил.
“الإثم” (Ал-Исму — грехът) — с всичките му видове.
“ما حاك في نفسك” (Мā хāка фи нафсика — онова, което предизвиква безпокойство в твоята душа) — което предизвиква съмнение, тревога, притеснение и чувство на неприязън в душата, и за което сърцето не се отпуска и не се успокоява.
Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:
1. Тълкуването на праведността.
Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) обяснява в хадиса на Наууāс ибн Сам‘āн (Аллах да е доволен от него), че праведността означава човек да има добър характер. А в хадиса на Уāбиса ибн Ма‘бад я обяснява, че е онова нещо, към което сърцето и душата на човека усещат успокоение. Това разногласие в тълкуването на праведността се обяснява по следния начин: Когато кажем праведност разбираме две конкретни значения[1]:
а) с праведността се има предвид отношението към хората и добрината към тях;
Навярно това е свързано преди всичко с доброто отношение към родителите. Казва се добро отношение към хората, но се има предвид доброто отношение към родителите. В хадис, разказан от Бахз ибн Хаким от баща му от дядо му, се казва, че той е казал: “О, Пратенико на Аллах, кой е с най-голямо право на добро отношение?” Той отговорил: «Майка ти». “А после кой?” «Баща ти». “А после кой?” «Най-близкия». В хадис, предаден от Имāм Ахмед в неговия Муснад се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) бил попитан какво означава доброто отношение по време на хадж, на което той отговорил: «Да нахраните другите и да разпространявате селяма», а в друг ривает «и добрите думи». ‘Абдуллах ибн ‘Омар е казвал: “Праведността е лесно нещо, усмихнато лице и добри думи”.
Ако думата “праведност” (бирр) се съчетава с думата “Богобоязливост” (такуа) в текстовете на хадисите и в айетите на Корана, тогава с праведността може да се има предвид отношението към другите, а с Богобоязливостта отношението към Аллах. Тоест, отношението към другите да се окачествява с добрина, а към Аллах, с изпълняване на Неговите повели и въздържане от Неговите забрани. Възможно е също с праведността да се има предвид изпълняването на задълженията, а с Богобоязливостта, въздържането от забранените неща. Всевишния Аллах казва: “И си помагайте един другиму в праведността и Богобоязливостта”, (ал-Мā’иде: 2).
б) с праведността се има предвид изпълняването на всички послушания — явни и тайни.
Всевишния казва: “...Праведността е у онзи, който вярва в Аллах и в Сетния ден, и в ангелите, и в Писанието, и в пророците, и раздава от своя имот, въпреки любовта си към него, на роднините и сираците, и на нуждаещите се, и на пътника [в неволя], и на просяците, и за освобождаване на робите, и отслужва молитвата, и дава милостинята закат; и у изпълняващите своя обет, когато са обещали, и у търпеливите в злочестие и беда, и във вихъра на битката. Те са искрените и те са Богобоязливите”, (ал-Бакара: 177). Така че, с този си смисъл праведността включва в себе си всички тайни послушания, като вярата в Аллах, в Неговите ангели, писания, пророци и Сетния ден. Така както включва и явните послушания, като раздаването на Богатства за неща, които Аллах обича, отслужването на молитвите, даването на зекята, изпълняването на обещанията, търпението при болест и бедност, търпението при срещата с враговете.
2. Познаването на истината е от вродените качества.
Словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Праведността е онова, за което и душата се успокоява, и сърцето се успокоява” са доказателство за това, че Всевишния Аллах и заложил в хората качеството да разпознават истината, да я възприемат и тя да ги успокоява. Той е заложил в хората да я обичат. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Всеки се ражда със заложбата да приема религията”. Абу Хурайра, първоизточникът на хадиса, казва: “Ако искате прочете следният айет: «...Природата, според която Аллах е създал хората...», (ар-Рум: 30)”. Всевишния Аллах съобщава, че сърцето на вярващия се успокоява, когато Го споменава, което се дължи на светлината на вярата. Така че, когато човек се усъмнява в дадено нещо, нека се допита до сърцето и душата си, ако те намират спокойствие, значи то спада към праведността, а ако не, значи спада към греха. Всевишния Аллах казва: “...О, да, при споменаването на Аллах сърцата се успокояват”, (ар-Ра‘д: 28).
3. Двата признака на греха.
За греха има два признака: вътрешен признак и външен признак.
Вътрешният признак е вълнението, притеснението, чувството на неприязън и отвращение, което човек изпитва с цялата си душа. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Грехът е онова, което предизвиква безпокойство в душата”. Ибн Мас‘уд (Аллах да е доволен от него) казва: “Грехът е болка за сърцата”.
Външният признак е нежеланието да се види от другите хора, при условие, че това нежелание е религиозно, а не свързано с обичаите.
Ако и двата признака са налице, ако човек изпитва и вътрешен неприязън, и нежелание другите да го видят, това вече е най-високата степен за познаване на греха при съмнение.
4. Изоставянето на фетвата и нейното изпълняване.
Мюсюлманинът е длъжен да изоставя фетвата, ако усеща безпокойство в душата и съмнение в гърдите си. Това е така, защото фетвата не е такуа и защото мюфтията гледа на нещата от външната им страна, а какво усеща човек във вътрешния си мир, той не знае. Може мюфтията да е възприел подобна фетва от друг, който да е издал тази фетва по предположение или склонност към желанията, а не, основавайки се на законен довод. Ан-Науауи казва: “Ако месото е дошло от човек, по-голямата част от Богатствата на когото са от харāм и ако душата ти усети безпокойство дали то е халāл, дори тогава и мюфтията да ти каже, че яденето му е халāл, тази фетва не премахва съмнението. Подобно е и положението, когато една жена каже, че някой е млечен брат с някоя, тогава дори и мюфтията да разрешава брака между тях поради липса на кръвно родство, тази фетва не премахва съмнението. В такива случаи е необходимо да се проявява Богобоязливостта, въпреки фетвите на хората”.
Но ако фетвата е подкрепена от законен довод, тогава мюсюлманинът е длъжен да изпълнява фетвата, дори и да изпитва безпокойство за това. Такъв пример са законни разрешения като разговяването по време на пътуване и при болест през месец Рамадāн, съкращаването на молитвите (касру-с-саляти) по време на пътуване и др. Понякога Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е нареждал на сподвижниците си нещо, което не радвало някои от тях и те се въздържали да го прилагат, като наредбата да заколят курбаните си и да излязат от поклонението ‘умра при Худайбия, също и преговорите с племето Курайш и завръщането от поклонението през онази година... Това се дължало на изключително силната им вяра и искреност. Но има ли за дадено нещо текст с предписание, тогава мюсюлманинът няма друга възможност освен да се подчини на Аллах и на Неговия Пратеник. Всевишния Аллах казва: “И когато Аллах, и Неговият Пратеник, отсъди някакво дело, нито вярващ, нито вярваща имат право на избор в това дело...”, (ал-Ахзāб: 26). Също така е необходимо това да се посреща с радост, удовлетворение и приветствие. Всевишния Аллах казва: “Но не кълна се в твоя Господ! те не ще станат вярващи, докато не те сторят съдник за всеки възникнал спор помежду им; после не намират затруднение у себе си относно онова, което си решил и напълно се подчиняват”, (ан-Нисā’: 65).
5. Чудо на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари).
В хадиса на Уāбиса се съдържа едно голямо чудо на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), тъй като той му съобщава за какво иска да го пита преди още да е проговорил, като му казва: «Дошъл си да питаш за праведността?». В хадис, предаден от Абу Ну‘айм в ал-Хулйа с първоизточник Уāбиса (Аллах да е доволен от него) се казва: “Отидох при Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) с намерението да го питам най-подробно за праведността и греха без да пропусна нещо, започнах да пристъпвам [към Пророка]. [Другите] ми казаха: ‘Ей, Уāбиса, дръпни се от Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари)’. Отговорих: ‘Оставете ме да се приближа до него, той е един от най-любимите хора за мене, към които искам да съм близо’. Той каза: «Уāбиса, приближи се!». Аз се приближих до него толкова близо, че моите колена докоснаха неговите. Тогава той каза: «Ей, Уāбиса, да ти кажа ли за какво си дошъл да питаш?» Отговорих: ‘Кажи ми, о, Пратенико на Аллах’. Той каза: «Дошъл си да питаш за праведността и греха». Отговорих: ‘Да’. Той събра пръстите на ръката си и почуквайки с тях по гърдите ми каза: « Ей, Уāбиса, допитвай се до сърцето си, допитвай се до душата си! Праведността е онова, за което и сърцето се успокоява, и душата се успокоява. Грехът е онова, което предизвиква безпокойство в душата и съмнение в гърдите, дори отново и отново хората да ти го разрешават [с фетви]».”
6. Индивидуалният подход към хората.
Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е насочил Уāбиса към неговото сърдечно разбиране, узнавайки че неговата чувствителна душа може да долавя тези неща. Чувствителният човек, който има здрави разбирания, силна памет и светло сърце може да ги разбира. Но ако човек е с груб характер и има слаби разбирания, тогава на такъв не се отговаря по този начин, защото от това той нищо няма да постигне, на такъв човек се отговаря подробно като му се изреждат и задълженията, и забраните съгласно религиозните закони. Това е част от хубавото възпитание, което Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е давал на своите сподвижници. Той се е обръщал към всеки от тях според умственото му ниво и е нареждал всеки да се поставя на своето място.
7. Най-добрият нрав.
Нравът на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е бил най-добрият нрав, най-благородният и най-хубавият, защото представлявал нрава на религиозните закони. Той е бил олицетворение на възпитанието, получено от Свещения Коран, поради което и Всевишния Аллах го възхвалил с думите: “Ти наистина имаш велик нрав”, (ал-Калем: 4). ‘Ā’иша (Аллах да е доволен от нея) казва: “Неговият нрав (Аллах да го благослови и с мир да го дари) бе Коранът”. Той е изпълнявал повелите от Корана и се е въздържал от забраните му, поради което прилагането на Корана за него се е превърнало в нещо като негова натура, вродено качество и природа, която го съпътствала неотлъчно.
8. Полза:
Хадисът сочи, че човек трябва да усвоява и възприема похвалните нравствени качества, защото добрият нрав е едно от най-великите качества на праведността.
9. Полза:
Сърцето заема важно място в исляма. Допитването до него е преди извършването на дейността.
10. Полза:
Религията е вътрешно сдържащо начало и надзорник за разлика от установените от човека закони, в които сдържащото начало е външно.
11. Полза:
Религията възпрепятства да се извърши греха, защото тя превръща душата в надзирател за отношението на всеки човек към Всевишния. Докато законите удържат човека само външно и той трябва да бъде наблюдаван, от което пък той може да се спаси, да се изхитри и тъй нататък.
[1] Джауāми‘у-л-‘улум уа-л-хикам, стр. 220-221, с леки промени.
Няма коментари:
Публикуване на коментар